— Скъпа Вал — каза тя, — добре ли си? Толкова много се тревожех за теб…
— Разбира се, че съм добре, дете — едва чуто рече той и се опита още по-плътно да се прилепи към възглавницата. — Едно от моите ужасни главоболия. Често ме спохождат и тогава нищо не помага, освен пълният мрак и абсолютното спокойствие.
— А аз те безпокоя — каза тя нещастно. — Тръгвам си…
— Не — каза той, защото не успя да победи нежеланието си да се раздели с нея.
Та нали я виждаше за последен път! Нека поне за момент да се наслади на присъствието й.
— Седни и ми говори. Моят… съпруг ми каза, че си болна и не приемаш посетители.
— Майка ми е казала така — отговори тя, а в гласа й се прокрадна известна острота. — Казах ти, че тя обикновено вдига много шум за нищо. Имах съвсем лека настинка, но бях много… разтревожена.
— Измъчена, Софи? — повтори той, самият той разтревожен. — И за какво?
Тя прекоси стаята и се приближи опасно близо до него. Върху единствения стол в стаята имаше куп дрехи, затова тя седна в долния край на леглото. В опасна близост до обутите му в ботуши крака, които бяха скрити под завивките.
— За теб, Вал — каза тя с тон, който ясно показваше, че твърдо е решила да подхване разговора в тази насока. — И за мен. За нас.
„Светците да ни закрилят“ — помисли си нещастно Валериън.
— Мило дете — едва чуто отговори той, — май не те разбирам.
— И аз не се разбирам — каза тя, а гласът й преливаше от нещастие. — Знаеш, нали, че теб чувствам по-близка от което и да е човешко същество. Между нас съществува духовна връзка, каквато преди не съм изпитвала, и намирам този факт за доста обезпокоителен. Не че нямам и други добри приятелки, а имам и майка, която ми е предана. Но ти си различна. Непрекъснато искам да съм с теб, да разговарям с теб, да се смея с теб. Нещо ме тегли към теб, а не разбирам какво е то.
Валериън, който псуваше на ум, преустанови за малко заниманието си и й отговори:
— Мила моя — нежно каза той, — наистина съм поласкана.
— Не искам да бъдеш поласкана! — изстреля тя в отговор. — Ти си най-прекрасната жена на света. Разбираш всичко по-добре от мен. Обясни ми. Обясни ми защо искам да прекарам остатъка от живота си с теб, а не с капитан Мелбърн. Обясни ми защо, когато те докосна, отвътре ми става и горещо, и студено, защо ме боли стомахът, а пулсът ми се ускорява, защо сърцето ми бие така силно…
— Веднъж ти ми каза, че много приличало на първите симптоми на грипа — каза той.
— Не ми се присмивай — отговори тя. — Не, размислих, присмивай ми се! Смешно е, абсурдно е, нали?
— Абсурдно е — едва чуто се съгласи той.
— Искам да замина с теб.
— Какво?
Тя успя да го изненада, все пак.
— Ти каза, че съпругът ти се подготвя за заминаване, за пътешествие. Искам да дойда с теб.
— Майка ти никога няма да се съгласи. — Той беше категоричен.
— Знам. Затова реших да не й казваме. Наистина, тя няма защо да се тревожи. Нали ти ще ми бъдеш добра компаньонка, а и ще ми дадеш възможност да видя света. Никой няма да намери за странно нашето приятелство.
— Всички ще намерят за странно това, че си избягала от къщи — каза той доста саркастично.
— Може би, ако я помолиш, мама все пак ще се съгласи.
— Нямам намерение да я питам. Не искам да идваш с нас.
Тя бързо и дълбоко си пое дъх. Той разбра, че я е наранил. Прокле се, макар да знаеше, че е неизбежно.
— Помислих, че… прости ми — каза тя много нещастна. — Мислех, че ти също си… привързана към мен.
— Наистина съм. Точно затова не искам да те влача със себе си из континента. Аз самата трудно следвам съпруга си. Ние сме като скитници, дете. Скитници, които нямат корени, които нямат дом. Не искам и ти да водиш такъв живот.
— Но, Вал, аз имам много пари — каза тя нетърпеливо. — Аз и ти можем да си построим къща тук, а съпругът ти да продължи да скита по света, щом иска. Признавам, че не искам да напускам Англия, но искам да бъда с теб.
— Софи — каза той нежно, — това наистина не може да стане.
— Защо не?
— Ще бъдем отхвърлени от обществото.
— Защо?
Господи, колко невинно беше това дете!
— Защото — грубо рече той — аз и ти не можем да делим една и съща къща като приятелки. Ще я делим като любовници.
Най-после успя да я шокира. А тя на свой ред го застреля с думите, които произнесе съвсем смирено:
— Щом ти искаш така, аз съм съгласна.
Беше му необходимо цялото самообладание, за да не я докосне. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Тя дори не разбираше какво й предлага той, дори не беше схванала, че той се е признал за мъж. Той много добре знаеше, че тя не изпитва влечение към жените. Тя желаеше него. И беше готова да рискува всичко, което притежава на този свят.