— Но аз не съм. — Даде й време да преглътне отказа му и продължи: — Мила моя Софи, ти си много млада. А аз съм опитна, образована и това ти намираш за привлекателно. Но ти имаш нужда от съпруг, от деца, от живот, който да си бъде изцяло твой. А аз предпочитам да водя свободния живот, на който съм свикнала. А и не ме интересуват романтичните чувства на моя собствен пол.
— О! — каза тя, гласът й звучеше съвсем измъчено и разочаровано. — Нямах предвид… Искам да кажа, мислех… — Думите й заглъхнаха, победени от смущението и объркването. — По-добре да тръгвам.
И тя стана от леглото.
Той не можа да го понесе. Да я унижи беше дори по-лошо, отколкото да я излъже. Но да й каже истината, беше просто невъзможно.
— Прости ми, Софи — каза той с естествено дълбокия си глас. — Не исках да те нараня.
— О, Вал — каза тя със задавено ридание.
И се хвърли на леглото към него, подсмърчайки. Ръцете му обгърнаха крехкото й тяло. Направиха го като че ли по своя собствена воля, докато той всъщност искаше да я отблъсне. Погали я по косата, целуна я. Косите й миришеха на цветя. Тя подсмърчаше в ръцете му, а той мълвеше нежни успокоителни думи. Пръстите й здраво го стискаха. Изведнъж тя застина, а той разбра, че вече е много късно.
Ръцете й се плъзнаха по голите му мускулести ръце, опипаха брадичката му, по която брадата беше набола. Мокрите й от сълзи бузи бяха положени на голите му равни гърди. Тя замръзна. А после с рязко движение го отблъсна, скочи от леглото и миг по-късно дръпна щорите. Светлина заля стаята — ярка слънчева светлина.
Тя се втренчи пребледняла в него. Чаршафите стигаха едва до кръста му. Той седеше в леглото и, несъмнено, беше мъж. И, несъмнено, беше виновен.
— Ти, копеле — каза тя тихо. Гласът й издаваше силното й нещастие.
— Всъщност, аз наистина съм копеле — каза той, ритна чаршафите и стана от леглото.
— Ти ме излъга. Изигра ме.
— Да — отново се съгласи той.
— И през цялото време си се надсмивал над мен. Над глупавата малка провинциалистка, готова да захвърли всичко заради страстта, която изпитва към друга жена.
— Никога не съм ти се надсмивал. Аз бях… силно развълнуван.
— Дяволите да те вземат! — ядосано изруга тя.
— Да.
Тя затръшна вратата Отиде си. Той не направи опит да я спре. Нямаше какво да й каже, нямаше приемливо извинение за лъжите му. Той знаеше още от по-рано, че те двамата нямат бъдеще. Но се надяваше, че ще му остане сладкият спомен.
Вратата рязко се отвори. Този път беше Фелън.
— Какво, по дяволите, се случи?
— Не можеш ли да се досетиш? — уморено каза Валериън и се извърна от прозореца. — Тя ми предложи да избяга с мен. Аз отклоних предложението. Каза ми, че ме обича. Казах й, че трябва да почака и да предложи любовта си на мъж. Тя се хвърли в прегръдките ми и тогава целият въпрос се превърна в чиста теория. Тя мрази лъжците.
— Опита ли се да й обясниш причините, които са те накарали да я излъжеш?
— Не.
Настъпи миг мълчание.
— Това е много добре — каза най-после Фелън, който, както винаги, беше по-практичният от двамата. — Колкото по-малко хора знаят за нас, толкова по-добре.
— Трябва да се измъкнем оттук, Фелън. Когато хората от Хемптън Реджис разберат…
— Тя няма да каже на никого. Защото ще навреди на самата себе си. Все пак, всички знаят, че бяхте неразделни през последните няколко седмици. Да не говорим, че прекарахте сами една нощ. Когато хората разберат, че си мъж, нейната репутация ще бъде съсипана.
— Тя може и да не предполага, че ще стане така. Тя е напълно невинна.
— Невинна, да. Но не е глупава. Няма да каже на никого. И не заради себе си. Веднага щом се успокои, ще разбере, че си имал някаква основателна причина да я излъжеш. Може и да не се досети за причината, но се обзалагам, че ще запази сигурността ни.
— Трябва да се измъкна оттук, Фелън. Ако нещата продължават да се развиват от лошо по-лошо, съгласен съм дори да плувам до Франция.
— Утре.
— Какво?
— Утре една малка лодка тръгва към Франция. Купих билети и за трима ни. За теб, за мен и за Ханигън.
— Ами Дулси?
— Тя ще остане тук. Има семейство, няма интерес да кръстосва земното кълбо с нас.
— Утре — мрачно каза Валериън, стараейки се да изпита облекчение.
— Хайде, по-весело, Вал. Докато стигнем до Париж, вече ще си забравил за нея — прошепна Фелън.
Погледна към брат си и срещна неговите очи.
— Така, както ти забрави за Джулиет!
— Джулиет? Коя, по дяволите, е тази? — противопостави се Фелън.