— Просто жена, която те обича.
И Фелън бързо излезе от стаята, без да се опитва да скрие настроението си.
Софи де Куинси се беше поболяла. Беше ядосана, беше разтърсена. Ако не беше направила посещението си в Сатърс Хед със старата каруца, теглена от още по-стара кранта, щеше да препусне към къщи с трескава бързина. Но Батъркап беше прекалено стара, а и много мила, и не можеше да я удря с камшика много силно. Дори да смъкнеше кожата от гърба й, тя пак нямаше да развие кой знае каква скорост. Софи трябваше да се задоволи с бавното пъплене към града. По лицето й се стичаха сълзи — сълзи на гняв и болка.
Как е могла да я излъже? Или по-скоро, как е могъл да я излъже? Валери Рамзи, вулгарната, цинична, ексцентрична дама въобще не беше дама, а мъж.
И то какъв мъж. Никога преди не беше виждала мъж без риза. Гледката направо беше замъглила разсъдъка й. Кожата му беше бронзова, а под нея играеха мускули. Беше толкова топла и податлива под нейните ръце.
Той не се беше обръснал. Наболата брада само го правеше по-привлекателен. Красивите му сиви очи с абсурдно дългите мигли вече ни най-малко не приличаха на женски. Как е могла да бъде толкова глупава?
Той беше много висок. Извисяваше се над нея в осветената от слънцето спалня. Никога преди не й се беше струвал толкова висок. Изведнъж, без маскировката си, той беше станал огромен, много мъжествен и много опасен.
Но беше лъжец, напомни си Софи. Каква глупачка беше, готова да захвърли всичко заради него. Тя самата дори не беше разбрала веднага какво му предлага. Знаеше само, че бъдещето без Валери Рамзи щеше да бъде тъмно, направо черно.
Но щеше да бъде истинска благодат, сравнено с това нечувано предателство. По-добре щеше да бъде за нея, ако можеше да прекара живота си с мисълта, че е била разчувствана от друга жена. „Възбудена“ беше думата, макар тя да се опитваше да я избегне. Влюбена. Точно така, макар умът й да не искаше да приеме факта. Беше се влюбила в друга жена. Само за да открие, че тя е мъж.
Изведнъж разбра колко абсурдно е всичко това. Прииска й се да се изсмее на глас. А после си спомни, че се беше събличала пред него. Беше го молила да й разкаже какво се случва между мъжете и жените. Беше лежала в прегръдките му в белведера, беше положила главата си в скута му, а той й разказваше за странните и прекрасни неща, които мъжете и жените правят заедно.
Топлина плъзна по цялото й тяло. Беше разговаряла с него за неща, за които не беше споменавала дори пред майка си, нито пред най-добрите си приятелки. Беше пуснала любопитството си на воля и той го беше задоволил. Дяволите да го вземат!
Ако беше джентълмен, той щеше да насочи разговора към по-приемливи теми. Щеше да стои по-далече от нея, нямаше да я окуражава. Щеше… Щеше да й каже истината. Само от истината тя имаше нужда в живота си. От честност, независимо, че тя можеше и да я нарани.
Чак когато стигна в околностите на Хемптън Реджис, а сълзите изсъхнаха по бузите й, тя се запита защо ли я е излъгал. Тя не беше го запитала, а и той не беше предложил обяснение. Но трябва да е имал особена причина.
А кой тогава беше мъжът, който се наричаше съпруг на Вал? Очевидно, бяха роднини. Софи се досети, че вероятно са братя. Но защо са предприели такъв абсурден маскарад?
Изкушаваше се да обърне каруцата и да се върне в Сатърс Хед. Майка й сигурно е побесняла от яд, когато е разбрала, че дъщеря й е взела превоза и е излязла сама. Щеше обаче да се досети, че Софи е тръгнала към някоя приятелка, което беше напълно приемливо. Но ако майка й разбере, че е била сама в спалнята с полугол мъж…
Но като се замисли, се сети, че беше прекарала цяла нощ в леглото със същия този мъж. Ако някой разбереше, репутацията й щеше да бъде напълно съсипана.
Тази мисъл не я обезпокои. Тя не се интересуваше от мнението на обществото, от неодобрението на майка си, нито от предложението на капитан Мелбърн.
Интересуваше се само от това, дали причините за лъжата на Вал могат да я оправдаят. И дали тя ще може някога да му прости.
Глава 20
Джулиет седеше в ъгъла на малката хижа и се опитваше да не се взира прекалено настоятелно в жената, която се намираше до нея. Лейди Марджъри почти не я оставяше сама през последните няколко дни. Джулиет беше и камериерка, и кочияш, и готвачка, заемаше мястото на загадъчната Барбе. Питаше се какво ли е станало с жената, която е придружила лейди Марджъри до хана. Беше ли и тя мъртва като Марк-Дейвид Лемур, или беше само наранена. Лейди Марджъри, изглежда, не се интересуваше от съдбата на слугинята си, а Джулиет не се осмеляваше да попита. Просто правеше онова, което й наредят. Съблече момчешките дрехи, в които се беше просмукала кръвта на Марк-Дейвид, и облече рокли, които бяха прекалено дълги за крехкото й тяло. За първи път от месец насам обличаше женски дрехи. Въобще не съжаляваше за тях.