— Не мога да разбера какво у теб е привлякло сина ми — каза лейди Марджъри, като я огледа критично. — Мислех, че има по-добър вкус. Ще трябва да го науча да бъде по-придирчив.
— Той не е намерил нищо привлекателно в мен — отговори Джулиет и получи плесница през устата като награда за усилието.
Въпреки че беше много стара, лейди Марджъри никак не беше немощна. Но Джулиет вече се беше досетила за това, защото, все пак, беше необходима известна сила, за да се пререже гърлото на Марк-Дейвид, а после да се завлече тялото до леглото.
— Никога не ме лъжи, дете — каза старата жена, а в очите й светеше лудостта. — Никак не ме интересува дали си красива. С прилични дрехи няма да изглеждаш зле, но никоя жена не е достойна за моя син. Той принадлежи на мен, само на мен. Всеки, който застава между майката и нейното дете, заслужава наказание. Не си ли съгласна?
Тя едва ли имаше избор. Ако кажеше „да“, щеше да подпише собствената си смъртна присъда. Ако оспореше твърдението, резултатът щеше да бъде същият. Затова нищо не каза. Беше научила, че мълчанието е най-добрата й защита.
Лейди Марджъри имаше нужда само от слугиня и публика. Джулиет се справяше забележително и с двете роли. Умело управляваше малката карета. Пристигнаха в малкото селце Хемптън Парва следобед на следващия ден. Оказа се, че надеждите на Джулиет да получи подкрепа срещу лудата старица са напразни.
Селцето беше малко, занемарено, сякаш все още с първите заселници. Няколко порутени вили, една-две буренясали градини, а по тесните улици пъплеха като червеи прасета и пилета. Тук живееха по-малко от две дузини хора и всички я гледаха с враждебно любопитство. А и всички й изглеждаха някак странно познати.
— Ханигънови — обяви лейди Марджъри, с което отговори на незададения й въпрос.
Ханът, в който се настаниха, беше толкова западнал, колкото и всички други. Сламеният покрив течеше, а в ъглите на стаите имаше плъхове. Те я плашеха далеч по-малко, отколкото стряскаха лейди Марджъри.
— Всеки в селцето Хемптън Парва се нарича Ханигън. Те са малко недодялани, но и това си е обяснимо. Хората от класа не биха ги търпели около себе си.
Джулиет искаше да задава въпроси, но остана мълчалива. Чакаше и се блъскаше над тестото, което като че ли ставаше все по-твърдо. Тя не умееше да готви, но лейди Марджъри беше толкова луда, че дори не го забелязваше. Ядеше храната, която Джулиет слагаше пред нея. А Джулиет се питаше дали ще успее да намери отрова за плъхове в това забравено от Бога селце.
Ханигънови. Подозрителните на вид обитатели на селото далеч не бяха като онзи Ханигън, когото тя познаваше. Той беше приятел, той я закриляше. Но между всички тях съществуваше, без съмнение, физическа прилика.
— Четирийсет години те бяха в Ромни Хол — продължи старата жена. — Е, сега вече не са там. Не, не са там. Ханигънови избягаха с моя син, а и Дулси избяга с тях. А Барбе, чудя се къде ли е тя? — като че ли умът започваше да й изневерява. — Тя дойде с мен до хана.
— Не я ли ударихте? — запита Джулиет.
— Да ударя Барбе? И защо да правя това? Тя е с мен още откакто се роди Фелън. И откакто умря Катрин.
— Катрин? Коя е била Катрин?
— Не е твоя работа — заяде се старата жена. Беше ядосана. — Съсредоточи се в готвенето. — Изведнъж се усмихна лукаво. — Спомних си какво се случи с Барбе. Ударих я.
— Убихте ли я?
Лейди Марджъри сви слабите си рамене.
— Не знам. Мисля, че едва ли има значение — ти никога не си я виждала. На света има достатъчно Ханигънови и със сигурност никой няма да ме обвини. Никой не ме обвини и в убийството на съпруга ти. Един глупак, който нищо не струваше.
— А ще те обвинят ли, ако убиеш и мен? — внимателно подпита Джулиет, като положи тестото в една тава.
— Сигурно не — каза тя с достойнство. — Ще се доверят на моята преценка. Все пак, аз съм лейди Марджъри Ромни от Ромни Хол. Не съм някое незначително същество без име като Катрин Морган.
— Коя е била Катрин? — отново запита Джулиет, без да я е грижа как ще реагира лейди Марджъри.
— Катрин няма никакво значение. Тя е мъртва повече от… трийсет и четири години.
— Ако няма значение, защо непрекъснато говорите за нея?
— Не аз говоря за нея, а ти — отсече старицата с тон, който беше доста заядлив.
Джулиет замълча с надеждата, че бъбривостта на старицата ще свърши работата вместо нея. Мълчанието не продължи дълго.
— Тя беше много красива, Катрин, де — каза тя замечтано. — Прекалено красива. Хари я искаше, разбира се, но не се осмели да я докосне. Не и след като тя се омъжи за по-малкия му брат. Той все пак си имаше няколко правила. Да остане верен на мен не беше едно от тях, но никога не би взел съпругата на брат си.