— И какво се случи с нея?
— Умря.
— Колко тъжно — меко рече Джулиет.
— Ни най-малко — отсече лейди Марджъри. — Няколко месеца преди това съпругът й загина при преобръщането на карета и тя нямаше за какво да живее. За нея беше щастие, че умря, макар Барбе и Ханигън да не гледаха на нещата по този начин.
— И защо те не бяха съгласни с вашето виждане?
— Ами, те бяха нейни слуги, разбираш ли? Ханигънови са странно племе, страшно предани са на онези, на които са избрали да служат, но са лишени от всякакъв морал, когато стане въпрос за другите.
На нея, изглежда, не й се виждаше странно това, че поставя граници на морала и аморалността на другите хора.
— Но щом тя е умряла, те са станали страшно предани на вас — каза Джулиет.
— Не, те прехвърлиха предаността си на моя син. Но аз ги следя строго. Знам техните тайни — лукаво подхвърли лейди Марджъри. — Също както и те знаят моите. Не можем да си навредим, защото знаем всичко едни за други.
— Тайни? — уж небрежно подхвърли Джулиет и също така между другото нахвърли лука в тавата. Не беше успяла да обели добре всичките му обвивки, но мислеше, че това няма значение. — Какви тайни?
— Ако ти кажа, те вече няма да бъдат тайни, нали?
— Аз пък на кого ще кажа?
Старицата се усмихна и разкри огромни жълти зъби.
— Вярно. Ти няма да имаш възможност да разкажеш на никого. Но аз няма да ти кажа какви са моите тайни. Ще ги отнеса в гроба. Но ще ти кажа нещо за Ханигънови.
Джулиет не смяташе, че те имат по-малко значение. Мислеше, че ако се измъкне жива от тази каша, всичко научено можеше да й помогне.
— И какво за Ханигънови?
— Не се ли питаш защо са били принудени да се заселят тук, на доста мили от цивилизацията? Защо хората не искат да живеят в съседство с тях, защо ги смятат за най-големите отрепки?
— Нямах представа, че ги смятат за такива — кротко възрази Джулиет.
— Те са убийци.
Джулиет си спомни тялото на съпруга си, което лежеше бездиханно до нея в леглото.
— Наистина ли? — учтиво запита тя убийцата на съпруга си.
— Това е тяхно семейно занимание от поколения насам.
— Но те не ми изглеждат чак толкова опасни — каза тя. Но и лейди Марджъри не изглеждаше особено опасна.
— О, те вече не упражняват занаята си. Повечето от тях бяха обесени преди петдесет години, а останалите трябваше да потърсят по-мирни начини за препитание. От тях не излизат добри фермери, но пък стават прекрасни слуги. Много са предани.
Джулиет погледна лейди Марджъри, като се питаше дали всичко това не е плод на лудото въображение на старицата. Но странно, всичко звучеше напълно приемливо и достоверно.
— И защо те са убивали хората? — запита тя, като заля картофите и лука със свинска мас, и се опита да не потрепери.
— Защо убиват хората? За пари. Била ли си някога в Заливчето на Мъртвеца?
— Чувала съм за него — предпазливо отговори тя.
Спомни си за дългите сръчни пръсти на Фелън и рисунката, която беше успяла да скрие от острите, луди очи на лейди Марджъри.
— Ханигънови са от хората, които плячкосваха кораби. Заблуждаваха корабите, предопределяха съдбата им, а после пречукваха оцелелите и ги оставяха да се носят по водата, след като вземеха от тях всичко ценно. Процъфтяваха дълги години, но сетне правителството изпрати служители, които да сложат край на това. Обесиха всички Ханигънови, които успяха да заловят — жени, мъже и деца.
— Ужасно!
Лейди Марджъри повдигна рамене, очевидно, не беше разчувствана от собствения си разказ.
— Децата бяха също толкова варвари, колкото и възрастните. Някои от тях успяха да се скрият в горите. Там са и до ден-днешен. Те вече не преследват хората, а и самите тях не ги преследват като чудовища, каквито всъщност са.
— Защо дойдохте тук? И защо ме доведохте със себе си?
— Оттук ще мога да държа под око Фелън. Защо мислиш, че Ханигън ги е придумал да се приютят тук? Защото неговото семейство се грижи за тяхната безопасност. Той не е знаел, че аз ще се досетя къде ги е скрил, нито пък, че ще накарам Барбе да ме придружи. Къде е Барбе? — запита тя много ядосана.
Доста прибързано Джулиет беше решила, че гневът и обърканият ум на старицата ще й предоставят възможност за бягство. Но не. Лейди Марджъри ставаше дори по-опасна, когато изпадаше в състояния като сегашното. Сега старата жена я удари с ножа по китката.
— Тя сигурно ще се върне, рано или късно — меко каза Джулиет.