— И аз се надявам. Щом веднъж се погрижа за теб, ще имам някой друг, който да ми помага. Не обичам да бъда сама. Прекалено много призраци. Хари ме посещава през нощта. Преди, когато беше жив, никога не го правеше — изкиска се тя. — Но сега идва при мен. И Катрин. Като че ли ме обвиняват. Но вината не е моя. Аз направих всичко, което можах, и то беше повече, отколкото тя беше направила за мен. Тя беше слаба — и кръвта й беше слаба, и умът. Аз бях силна. Това, което направих, беше единствено правилно.
— И какво направихте?
Лейди Марджъри злобно се ухили.
— Ще ти кажа — каза тя — точно преди да те убия.
— Жалко за твоите приятели — подхвърли майката на Софи през масата, сервирана за вечеря.
Софи разсеяно набучи есетрата на вилицата си. Разговорите, които майка й водеше, винаги бяха щекотливи и Софи се беше научила да не обръща внимание на повечето от тях.
— Кои приятели, Розалинд? — запита Пърсивал де Куинси, любезният, малко разсеян на вид, баща на Софи.
— Онази странна мисис Рамзи и нейният съпруг. Трябва да ти призная, че винаги съм я намирала малко… екстравагантна и прекалено смела. Вярно е обаче, че в нея няма нищо лошо. Все пак, ще бъда повече от щастлива, когато моето съкровище се обърне към връстниците си. Нали съвсем скоро и тя ще е омъжена жена и тези хубави, слънчеви летни дни завинаги ща са отминали.
Софи не обърна внимание на сложните фрази, който майка й използваше. Опита се да се съсредоточи върху онова, което имаше значение.
— Какво се е случило със семейство Рамзи? — попита тя, като изтърва вилицата си.
— Предполагах, че ти ще си първата, която ще научи — каза майка й, силно изненадана. — Нали тази сутрин направи светско посещение на дамата?!
— Ние не говорихме много и нищо не сме обсъждали — каза Софи. — Тя не се чувстваше добре.
— Климатът не й понася — дяволито подхвърли мисис де Куинси. — Ако ме бяха попитали, щях да препоръчам билково лекарство, което щеше да направи от нея нова жена.
Софи се засмя въпреки тревогата.
— Не съм сигурна, че лекарството ти щеше да бъде приветствано с възторг.
— Може би нямаше да го харесат — съгласи се майка й, с което прояви завидна мъдрост. — Християнската благотворителност рядко се харесва на хората. Мисля, че тя ще ти липсва.
— Да ми липсва?
Изведнъж сърцето на Софи се изпълни с неописуем ужас.
— Съпругът й купи билети за „Сий хорс“. Ще тръгнат утре сутрин с прилива. Мисля, че никога вече няма да ги видиш.
— Утре с прилива — каза бащата на Софи, — означава в единайсет и петдесет и две сутринта.
Той се усмихна лъчезарно, очевидно много доволен от себе си.
— Да, скъпи — каза неговата съпруга, показвайки пълно пренебрежение към неговите знания. — Сигурна съм, че Софи не се интересува кога точно е прилива. Тя има по-важни неща, за които да мисли.
— Напротив — останала без дъх каза Софи. — Очарована съм от приливите.
— Това е нещо ново — критично рече майка й. — Най-после проявяваш някакъв научен интерес, вместо да питаш само домакински работи.
— Няма нищо грешно в това, да се интересува от домакинските въпроси, мила — осмели се да отбележи мистър Де Куинси. — Тя е една малка земна женичка, нашата Софи.
— Тя не е моя дъщеря — каза Розалинд де Куинси със смразяващ глас. — Нейният интерес към домакинството е направо неприличен. Тя притежава жив ум и интелигентност и съм сигурна, че капитан Мелбърн ще й даде възможност напълно да ги развие.
Думите на майка й поразиха Софи като гръм. Тя високо се засмя, с което накара баща си да изпусне лъжицата си в супата.
— Няма да се омъжа за капитан Мелбърн — твърдо рече тя.
Майка й я погледна така, все едно й бяха поникнали рога.
— Не ставай смешна, дете — каза тя безизразно. — Разбира се, че ще се омъжиш за него. Дълг е на децата да се подчиняват на родителите си, когато нещата стигнат дотам, а аз и баща ти решихме…
— Всъщност, аз нищо не съм решил — остро я сряза бащата Де Куинси. — Пет пари не давам за капитана. Той е един предвзет глупак, ако питаш мен.
— Никой не те пита — каза мисис Де Куинси с все същия смразяващ глас.
— Да, любов моя.
Изведнъж гневът и всичките му чувства утихнаха. Мисис Де Куинси обърна стоманените си сини очи към дъщерята, която не искаше да й се подчинява.
— Както вече казах, ще се омъжиш за капитана. Но… къде отиваш?
Софи вече беше изхвърчала от масата и бързо тичаше към вратата.
— Отивам да видя мисис Рамзи — извика тя през рамо, а думите й едва се различаваха, защото се смееше.
— Спри я, Пърсивал — извика мисис Де Куинси. — Не бива да излиза по това време на нощта.