— Предполагам, че просто иска да им пожелае попътен вятър. — Бащата на Софи, както винаги, се опитваше да проявява здрав разум. — В това няма нищо лошо, любов моя.
Софи се спря на вратата.
— Не — каза тя. — Определено няма да им пожелая попътен вятър.
И тя избяга от стаята, преди родителите да могат да изразят още някакъв колеблив протест.
Докато вървеше, навлече тъмносинята си пелерина, за да я предпази от влагата и хладината на нощта. Обаче не си направи труд да смени пантофите си. Миг по-късно излезе в сгъстяващия се мрак и бързо се отправи надолу към брега. Нямаше намерение да взема двуколката. Кобилата Батъркап беше прекалено бавна, а пътят — прекалено тесен, за да се кара по него в тъмнината. Щеше да тръгне по прекия път през горите, които се виеха покрай брега и отвеждаха в Сатърс Хед. Щеше да стигне до къщата след половин час, освен ако не побързаше, а тя наистина се чувстваше така, като че ли лети.
Как е могла да бъде толкова глупава? Мислеше си само за лъжите му, за измамата. А чак сега осъзнаваше колко приятно се е забавлявала. Той беше мъж. Мъж, който се интересуваше от нея. Беше сигурна в това така, както беше сигурна, че знае името си. Мъж, който можеше да й даде любов, деца — всичко, за което си беше мечтала досега. И дори повече. Ако се осмелеше да го помоли.
Докато родителите й разберат, че е тръгнала пеш, щеше да стане твърде късно. Ако имаше късмет, дори нямаше да забележат. Въпреки завъртените фрази, които изричаше по неин адрес, мисис Де Куинси имаше абсолютно доверие в мисис Рамзи.
Софи също. Каквито и да бяха причините за лъжите му, те сигурно бяха основателни. Само в това искаше да бъде сигурна. Трябваше да го види, да говори с него, да го докосне. Господи, тя дори не знаеше името му!
Докато стигна до другия край на гората, пантофите й бяха прогизнали. Тя се спря под дърветата, събу ги, издърпа и копринените си чорапи и стъпи боса на пясъка. Луната беше изгряла — пълна, бледа луна. Тя потрепера, защото си спомни приказките за хората, които причиняваха корабокрушения, и за трупове, плаващи по водата Но това е ставало на мили оттук. По тази част на брега никога не беше имало насилие, нито пък грозна смърт. Тук беше спокойно, красиво — място, където можеше да се танцува на лунната светлина…
Изведнъж чу пръхтенето на коне. Не можеше да каже от коя посока идва. Изпълни я суеверен страх. Видя ездача да изниква като изпод земята. Яздеше толкова бързо, че докато види, и той вече беше пред нея. Огромният черен кон, който идваше като че ли от ада, се спусна отгоре й.
Тя стоеше като хипнотизирана. Не можеше да помръдне. Конят връхлиташе върху нея… А после, в последния миг, тя се хвърли на една страна и чак тогава я видя и ездачът.
Когато падна, тя си изкълчи глезена. Остана да лежи на земята, свита на кълбо, и видя как конят се изплъзна от контрола на ездача. И кон, и ездач паднаха на земята с оглушителен шум. Конят лежеше и риташе бясно с крака, беше силно уплашен. Ездачът беше все още на гърба му. Приличаше на птица с разперени криле — така се очертаваше силуетът му на лунната светлина. Той не помръдваше.
Беше мъртъв, тя знаеше това. Но после той се раздвижи и започна да ругае високо. И Софи разбра с огромно облекчение, че това е мъжът, когото тя познаваше като мисис Рамзи.
Той се изправи на крака и отиде при коня си, клекна и прегледа животното.
— Който и да си, по дяволите — каза той с глас, изпълнен с горчивина, — трябва да знаеш, че не можеш да се движиш като призрак наоколо и да плашиш бедните животни. Конят можеше да се нарани лошо.
— Аз също — каза Софи.
Той тъкмо щеше да изправи коня на нозете му, но когато чу гласа й, се втурна към нея.
— Софи!?
— Мотая се наоколо като призрак — каза тя с горчивина.
Конят препусна надолу по брега, отегчен от човешките разговори и, очевидно, без никаква сериозна рана. Мъжът се приближи до нея.
Луната беше зад гърба му и лицето му оставаше в сянка. Изведнъж тя беше обзета от свян. Може би си въобразяваше прекалено много. Може би чувствата бяха едностранни, може би само тя беше влюбена в него.
Той коленичи до нея, взе ръката й в своята и каза:
— Господи, Софи, не ме измъчвай.
И тя разбра, че е обичана.
Софи де Куинси беше последният човек, когото Валериън очакваше да види тази вечер. Изкара Хелфайър за една последна, отчаяна езда. Прие съобщението на Фелън с благодарност. Беше готов да напусне това тъжно, проклето място. Единственото му възражение беше, че корабът ще отплава посред бял ден.
— Няма да обличам повече рокли — гласът му беше силен като гръм и се чуваше дълго, след като той се беше качил на гърба на Хелфайър.