Фелън стоеше на двора и го гледаше.
— За последен път, Валериън. Стигнахме чак дотук…
— Бих се съгласил по-скоро да ме обесят — отново се разбунтува той.
— Да, да, знам. Все пак, помисли си как това ще се отрази на скъпоценната ти Софи.
Валериън разбра, че е победен.
— Веднага щом напуснем пристанището — каза той с глас, който криеше заплаха, — ще съблека тези проклети рокли и ще ги хвърля в морето.
— На твое място не бих го направил — бавно каза Фелън. — Знаеш какво разказват за моряците, нали? Страхувам се, че представлението страшно ще им хареса.
— Разчитам на теб да ме защитиш — изръмжа Валериън.
— Валериън — каза Фелън, изведнъж станал сериозен, — съжалявам. Знам, че я обичаш.
Брат му се усмихна накриво.
— Аз изпитвам към теб още по-голямо съжаление.
И препусна в нощта, преди Фелън да може да отговори.
Можеше да я убие. Тя лежеше на пясъка и го гледаше с прекрасните си сини очи. Той разбра, че не е ядосана. Сърцето му, което току-що се беше успокоило от преживяната тревога, отново заби бързо. Той усети как кръвта по вените му се сгорещява.
— Какво правиш тук?
Искаше думите му да прозвучат студено, гласът му да бъде отчужден, но все още държеше премръзналата й ръка, все още беше коленичил над нея на лунната светлина. Загрижеността, която проявяваше, придаде съвсем друг нюанс на думите му.
— Казаха ми, че заминаваш.
Той не отрече.
— Утре сутринта. За добро е.
— Вземи ме със себе си.
Той пусна ръката й, но не можа да се отдръпне.
— Не ставай смешна. Достатъчно злини ти причиних, докато всички ме смятаха за жена. Не можеш да заминеш с двама неженени мъже.
— Тогава ожени се за мен.
Тя седна и го загледа предизвикателно.
— Така, шокирах те, нали? Мама може и да е смешна понякога, но ме научи да се боря за това, което искам. А аз искам теб.
Ти не знаеш за какво говориш — каза той и се опита да се отдалечи. Но тя се протегна и го хвана за ръката. Дръпна го към себе си.
— Знам за какво говоря. Ти ми го обясни с много хубави думи в белведера онзи ден. Искам да се омъжа за теб, да правя любов с теб и да родя твоите деца.
— Невъзможно е.
— Не, не е. Ти не си Валери Рамзи. Ти си… — Челото й се набръчка от смущението, което изпита. — Аз дори не знам името ти.
— Валериън — каза той. — Аз нямам фамилия, която да нося открито и достойно. Аз съм копеле, нямам семейство, нямам пари, нямам бъдеще.
— Аз имам пари и бъдеще и за двама ни.
— Преследват ме за убийство — отчаяно каза той.
Тя беше така дяволски красива. Седеше на пясъка и го умоляваше да й даде любовта си.
Очакваше, че тя ще избяга ужасена от него, както беше направила преди. Вместо това, на устните й се изписа усмивка на облекчение.
— Знаех си, че имаш основателна причина за лъжите си — каза тя. — Това няма значение.
— Нима не искаш да знаеш дали съм го извършил, или не.
— Не — отговори тя — Ако си го направил, значи си имал основателна причина. А ако не си, това не ме засяга.
— Няма да се оженя за теб, Софи.
Тя се замисли за миг.
— Много добре — каза му. — Ще живеем в грях. Мама вдига много шум около свободната любов. Ще й дадем шанс да докаже правотата си.
— Софи, Софи, ти не знаеш за какво говориш — нещастно отрони той. — Не мога да постъпя така с теб. Трябва да си намериш достоен мъж, за когото да се омъжиш, и да родиш неговите деца…
— Като капитан Мелбърн? Не, благодаря, Валериън. Аз искам теб.
Той се загледа в нея с нямо отчаяние, решителността му започваше да се изчерпва.
— Стани — каза той безизразно, — ще те заведа при майка ти.
— Не мога.
— Защо? — запита той.
— Защото си изкълчих глезена, докато се опитвах да се махна от пътя на коня ти — обясни тя простичко.
Обзе го страшно разкаяние.
— Господи, Софи, защо нищо не ми каза?
Той бързо запретна полите й и взе нежния й глезен в ръцете си.
— Боли ли? — попита.
— Малко. Но не е този. Другият е — каза тя, а гласът й слабо трепереше. Може би от болка. А може би от нещо друго.
Той вдигна другия й крак — този път доста по-нежно. Беше боса и имаше най-красивите глезени, които беше виждал. Десният беше леко наранен от претъркулването. Той се поддаде на изкушението, като си каза, че това повече няма да се повтори. Наведе се и докосна с устни глезена й, а тя леко изпищя. Той знаеше, че причината за писъка не е в болката.
Нека, ако щат, да го обесят, помисли си той, докато целуваше и другия й глезен. Този писък приличаше повече на въздишка. Звукът накара кръвта да закипи във вените му и да се събере в слабините му. Звукът беше толкова съблазнителен, че му подейства незабавно. Той си каза, че трябва да се срамува от себе си. Но не можеше да изпитва срам. Желаеше я отчаяно. И доста отдавна.