И преди още тя да разбере какво прави, той отпусна малко ръцете си и я спусна право върху втвърдената си плът. Навлезе дълбоко в нея. Само след няколко мига тя стискаше здраво раменете му, забиваше ноктите си в гърба му, извиваше се в ръцете му, движеше се лудо нагоре-надолу. А той я следваше, разтваряше се в тялото й.
Той я занесе до къщата на ръце, обвита само в пелерината. На него бяха само панталоните му. Всички други дрехи бяха отнесени от вятъра. Тя беше гола, мокра и благословено щастлива.
Къщата беше тиха и спокойна. Всички си бяха легнали отдавна. Занесе я в спалнята си — стаята, където тя за първи път беше разбрала истината. Положи я на леглото и седна до нея. Тя се сгуши в топлото му силно тяло.
— Къде ще отидем? — запита го тя сънено.
Поне засега той не се опитваше да й противоречи.
— Ще оставя на Фелън да реши. Той е прекарал повече от половината си живот в чужбина, а аз за първи път излизам от Йоркшир.
— Аз обичам Йоркшир — каза Софи. — Моята леля Беатрис има ферма там, в залива Робин Худ. Винаги е твърдяла, че ще я завещае на мен.
— Ромни Хол е много близо до това място. Ако избягаш с мен, никога вече няма да видиш Йоркшир — предупреди я той.
— Е, предполагам, че и Франция е прекрасна — каза тя смело.
— Аз не мисля така — каза той, помилва я по мократа коса и я притисна до себе си. — Мисля, че ще те отведа далеч от всичко, което обичаш, и за това ти ще ме намразиш.
— Аз ще те намразя само ако заминеш без мен. Не можеш да ме съблазниш и да ме изоставиш, Валериън. Ние си принадлежим.
— Може и да ме намразиш — отвърна той, — но няма да ти позволя да си отидеш от мен.
— Мъдро решение — сънено промърмори тя и потърка бузата си в рамото му. — Кожата ти е толкова гладка и нежна.
— Не винаги е такава. Досега трябваше да бръсна гърдите си.
— Но вече няма да го правиш, нали? — внезапно разтревожена попита тя. — И няма да носиш рокли, нали?
— Само ако ти ме помолиш — прошепна той в ухото й.
Тя го удари, но не силно.
— Сигурна ли си, че ще можеш да забравиш мечтите си за една добра английска ферма? Мечтите си за млечни крави, консервиране и шкафове, пълни с чаршафи? — попита я той.
— Да, щом и ти ще можеш да забравиш мечтите си за овце и говеда — отговори тя. — Сигурна съм, че ще започна да обичам приключенията и чуждестранния климат. Мечтите бяха плод на недораслото ми въображение. Вероятно съм била ужасно отегчена.
— Ужасно — сухо се съгласи той.
— Докато съм с теб, ще бъда напълно щастлива. — Тя се притисна още по-силно в него. — Ти все още не си ми казал, дяволите да те вземат.
— Какво не съм ти казал?
— Че ме обичаш. Знаеш, че ме обичаш, нали? Аз вече не се съмнявам в това.
— Тогава защо изпитваш нужда да чуеш думите?
Тя се измъкна от ръцете му и го погледна.
— Не изпитвам нужда да чуя думите — доста остро му отвърна тя. — Ти имаш нужда да ги кажеш.
Той обхвана лицето й с длани и погледът му потъна в очите й. Красивото му лице беше мрачно.
— Не още — възрази той. — Първо ще трябва да заслужа честта да ги произнеса в твоето ухо.
— Валериън! — запротестира тя, но й попречи да каже каквото и да било, като притисна устата си в нейната. А после нямаше нужда от никакви думи.
— Събуди се, уличнице.
Гласът съскаше в ухото й. Джулиет се опита да се изтръгне от прегръдките на съня. Лежеше върху тънко одеяло, проснато направо на мръсния под. Лейди Марджъри беше изправена над нея, заплашителна в мрака. Очите й блестяха на лунната светлина, която се промъкваше през счупения прозорец.
— Какво…?
— Не задавай въпроси. Ще ти кажа онова, което трябва да знаеш. Барбе ме преследва. Тя ще ме предаде. Знам, че ще го направи. Ще се опитат да ме спрат, а аз не бих могла да го понеса. Трябва да побързаме. Преди да са се върнали.
— Кой? Защо трябва да побързаме?
— Не задавай въпроси — повтори старицата и изправи Джулиет на крака. Силата й беше направо нечовешка. — Те ще кажат на Фелън истината, а той няма да я разбере. Ще помисли, че съм постъпила лошо и няма да ми позволи да направя онова, което е необходимо. Хайде, тръгвай, не се бави.
— Къде отиваме?
— В Залива на Мъртвеца. Мисля за него вече няколко дни. Изглежда ми като място, което е съвсем логично да избера.
— Логично да го изберете за какво?
— За да те убия, мила моя. За какво друго?
Фелън седеше сам в мрака, заслушан в шумовете на нощта. Никой не би го обезпокоил. През последните три дни всички го бяха отбягвали. Никой не желаеше да изпита върху себе си избухливия му нрав. Дори Валериън.
Всичко това много допадаше на самия Фелън. Той не искаше да вижда никого, не искаше да разговаря с никого. Нищо не го интересуваше. Искаше единствено да се махне от това проклето място и никога повече да не се върне.