Никога преди не беше позволявал да го правят на глупак. Беше готов да й повярва, да й отдаде сърцето си. А тя беше избягала от него, беше го заменила за спокоен живот и сигурност. Той очакваше от нея да последва сърцето си. А може би тя точно това беше направила?
Никога преди не се беше съмнявал в това, какво иска, от какво има нужда, кой и какво представлява. А сега го беше объркало едно малко същество, което беше нещо средно между дете, момче и момиче. Беше преобърнало живота му, беше му причинило повече мъки дори от убийството на баща му.
И колкото повече се бореше с чувствата, толкова по-лошо ставаше. Седеше на стола, скръстил ръце на гърди, и се опитваше да събере малкото останал му здрав разум.
Чу завръщането на Валериън, чу шепота на гласове и ритмичното проскърцване на леглото на горния етаж. Малко след това чу цвиленето на коня на Валериън, който, очевидно, беше зарязан на двора. Собственикът му си имаше по-приятно занимание. Не стана да се погрижи за животното. Ханигън щеше да го направи.
Фелън го чу да тръгва на едно от честите си посещения в Хемптън Парва. Щеше да се върне призори, както винаги. Призори на техния последен ден в Англия.
Отвори широко прозореца и погледна нощното небе. Облаците около пълната луна се бяха сгъстили. Луната на влюбените, тя му се присмиваше, докато той прибираше книжата от бюрото си.
Скицникът му все още лежеше разтворен на бюрото. Дни наред той не беше направил опит да подреди рисунките, не искаше да вижда нейния образ. Но сега реши, че трябва да го види, за да приключи веднъж завинаги с нея. Дълго време разгръща скицника, преди да разбере, че точно тази рисунка липсва. Само един човек въобще я беше виждал, значи, само един човек можеше да я е взел. Когато Джулиет беше напуснала леглото и живота му, беше взела рисунката със себе си.
Тя го беше излъгала, а той беше толкова ядосан, че не можеше да разсъждава трезво. Не беше го зарязала заради по-удобния живот, който Лемур й предлагаше. Каквито и да бяха причините за решението й, тя не се беше съобразила със собствените си желания.
Щеше да тръгне след нея. Нещо, което трябваше да направи още преди три дни. Пет пари не даваше за нормите на поведение, приети в обществото, нито за това, как то ще погледне на жертвата, която Джулиет беше направила за него. Щеше да я намери и никога вече нямаше да й позволи да си отиде.
Изкачи стъпалата по две наведнъж и нахлу в стаята на Валериън, без да почука. Те спяха, брат му и онази малка интелектуалка, но се събудиха при грубото му влизане в стаята. Момичето нададе писък на изненада и се сгуши под завивките, а Валериън се приготви за поредния юмручен бой.
— Аз няма да замина — каза категорично Фелън.
— Много добре — каза Валериън. — Нито пък аз.
— Трябва да намеря Джулиет.
Ядът на Валериън моментално изчезна.
— Крайно време беше — съгласи се той.
— Да — отговори Фелън. — Крайно време е. — Той тръгна към вратата, но се спря и се обърна към брат си, който нежно шепнеше в ухото на момичето. — Между другото, братко…
— Какво?
— По-добре намери начин да се ожениш за момичето.
Валериън се засмя и дръпна завивките, изпод които се показаха руса коса и зачервено лице.
— Ще го направя. Ако първо не ме обесят.
Когато Фелън влезе в тъмната кухня, откри, че Ханигън го чака. На масата гореше само една свещ и тя осветяваше лицето му.
— Тази сутрин изглеждате много бодър, Ваше благородие — уморено каза той. — Нима вече сте успели да забравите момичето?
— Тръгвам след нея — отговори Фелън. — Няма да отплаваме утре. Може и въобще да не отплаваме. Време е вече да научим истината, Ханигън. Тя може би не е такава, каквато ни се иска, но трябва да я научим.
— Какво тръгвате да търсите? Истината или момичето?
— И двете. Първо ще потърся Джулиет. Те имат три дена преднина. Може би вече са стигнали до Чичестър.
— Лемур е в Съмърсет.
Фелън се взря изненадано в него.
— За какво говориш? Откъде, по дяволите, знаеш къде е?
— Знам всичко, каквото трябва. Той е в Съмърсет, на четири стъпки под земята. Аз самият го погребах.
Мъжът, който му беше като втори баща, изведнъж му се стори съвсем непознат.
— Ти ли го уби?
Ханигън поклати глава.
— Не, момче. Надявах се да не става нужда да ти го казвам. След като веднъж се отървахме от момичето, то вече не беше наша грижа. Но нещата се развиха прекалено бързо и излязоха от контрол. Наистина е имала много лош късмет, че Лемур я е завел точно в онзи хан.