— Тя ли го е убила? Не е тя, нали? Ех, трябваше да я последвам веднага.
— Не е тя, момче. Макар че не се знаеше на какво щяха да повярват хората, ако не бях помогнал на Барбе да се отърве от тялото.
Ужасът на Фелън стана още по-голям.
— Барбе? Но нали тя е в Йоркшир и се грижи за лейди Марджъри?
— Тя беше в Съмърсет, където се грижеше за лейди Марджъри. Вашата майка уби Лемур. Със същия нож, който използва срещу баща ви. А сега ще убие и момичето.
Беше студен и мъглив ден. Слънцето тъкмо изгряваше, когато двете слизаха по пътеката към Заливчето на Мъртвеца. Лейди Марджъри буташе Джулиет пред себе си с едната си ръка, а в другата стискаше ножа. Джулиет живееше под заплахата на смъртта вече три дни и беше започнала да свиква с нея. Въпреки всичко, не искаше да умре, макар да не беше сигурна защо е така.
Беше започнала да се надява — от мига, когато се събуди и видя до себе си мъртвото тяло на Лемур.
Жената зад нея се препъна в една скала и изпищя, а Джулиет реши, ако е възможно, да се отскубне от хватката й.
Обаче не успя. Лейди Марджъри дори не загуби равновесие.
— Като планинска коза съм — похвали се тя. — Никой няма да дойде да те спаси. Хич и не се надявай. Те всички са уплашени.
— Кои? — попита, Джулиет, останала без дъх.
Вече бяха стигнали на брега. Сега гледката беше различна, пълната луна все още се виждаше на хоризонта. Като че ли беше на друго място, а не там, където беше лежала до Фелън на пясъка. Сега това място миришеше на смърт.
— Ханигънови. Нито един от тях няма да дойде тук. Призраците на техните жертви населяват това място. Барбе ми обясни всичко. Те се навъртат наоколо, за да не забравят за престъпленията си, но не се приближават прекалено, защото се страхуват.
— Но това е смешно.
— Не, не е. Това място е място на смъртта. И ти ще умреш. Хайде!
И старицата започна да я влачи по пясъка. Джулиет се беше предала. Дори не се опитваше да спори вече. Кой може да спори с една луда жена? Сега те бяха навлезли във водата. Старицата я теглеше към призрачните останки на стария кораб.
Качи се на разбитата палуба и с една ръка придърпа и Джулиет горе. В другата стискаше ножа.
— Казват, че е лесно да удавиш някого — каза старата жена, задъхвайки се.
— Би било чудесно — промълви Джулиет объркана. Питаше се дали ще видят костите на умрелите.
— Не говоря за теб, мила моя. Преди да те бутна във водата, ще ти прережа гърлото. Кръвта ти ще привлече рибите. Така ще свършиш по-бързо.
При тези думи Джулиет потрепера от ужас. В какъв ден трябваше да умре, помисли си тя отчаяно. Слънцето щеше ярко да напече, а тя ще бъде мъртва.
Погледна към скалите. Горе, като призраци, бяха накацали Ханигънови. Нито един обаче нямаше да й се притече на помощ. Тя се отскубна от лейди Марджъри и побягна по палубата към далечния край на кораба.
— Помогнете ми! — извика тя, но хората не се помръднаха.
Кракът й се заклещи в една дупка на палубата. За да го измъкне, тя трябваше силно да го нарани.
— Страхуват се — каза лейди Марджъри със злобна усмивка. — Ако се опитат да ти помогнат, призраците ще излязат от морето и ще се нахвърлят отгоре им.
Джулиет я погледна с отвращение.
— Призраците ще излязат от морето и ще убият теб — отвърна й тя. — Те ще те завлекат в морето, където рибите ще те изядат.
Лейди Марджъри звънко се разсмя.
— Не ставай смешна, дете. Нима ме мислиш за луда?
Въпросът беше толкова абсурден, че Джулиет онемя.
— Няма да се оставя — успя да каже тя, — ще се боря.
— Няма къде да избягаш — самодоволно отбеляза старицата. — Може да се гмурнеш зад борда. Ако не се удариш в скалите, ще се удавиш. Тук има подводно течение, което ще те завлече навътре в морето. Дори тялото ти няма да бъде намерено.
— Ще избягам — твърдо рече Джулиет и започна да се катери по счупените мачти. — Ще избягам от теб и ще се върна при Фелън.
— Не! — ядосано извика лейди Марджъри. — Той е мой. Няма да ти го дам.
Джулиет се катереше все по-нагоре и по-нагоре, без да поглежда надолу. Лейди Марджъри не би могла да я последва с нож в ръка, а, ако го оставеше и започнеше да я преследва, щяха да разполагат с еднакви оръжия, въпреки че лудостта придаваше огромна сила на старицата. Когато се изкачи на върха, Джулиет съвсем ясно видя Ханигънови, които просто стояха и я наблюдаваха.
Лейди Марджъри се катереше след нея, но беше още много далеч. В далечината двама мъже заслизаха по пътеката. И Джулиет разбра, че единият от тях е Фелън.
— Не — отговори тя на старицата, — Фелън е мой.
Лейди Марджъри изпищя и изпусна ножа, който падна на палубата под тях.