Глава 22
Фелън нямаше представа как са слезли по пътеката и кога са стигнали до заливчето. Смътно усещаше две неща — грапавината на почвата и редицата, която Ханигънови образуваха. Неговият предан Ханигън беше зад гърба му. Валериън изникна като че ли от нищото и също забърза надолу.
Вниманието на Фелън беше привлечено от останките на стария кораб и двете жени, които се катереха все по-нависоко по мачтата. Мокрите им поли се развяваха на вятъра и плющяха като знамена. Той бързо изтича във водата и се изкачи на палубата. Тъкмо щеше да започне да се катери след жените, когато Ханигън положи ръката си на рамото му и го спря. Той се обърна към него ядосан.
— Дяволите да те вземат, ти си знаел, че тя е при майка ми! — извика му той. — Защо не ми каза по-рано? Защо не се опита да я спреш?
Лицето на Ханигън беше смъртнобледо и потно. Ако не го познаваше толкова добре, Фелън щеше да реши, че е обзет от ужас.
— Надявах се… Надявах се, че ще успея да върна лейди Марджъри в Йоркшир, преди да е направила още злини.
Фелън го сграбчи за ризата и го блъсна назад.
— Тя е убила вече двама мъже, Ханигън. Колко още трябва да убие, преди да се опитаме да й попречим?
Валериън също се беше добрал до палубата.
— Лейди Марджъри! — извика той.
Старата жена спря и погледна към мъжете, които стояха на палубата.
— Ти! — изпищя тя. — Трябваше да те убия още преди години! Опитах се, нали знаеш. Когато беше още невръстно дете, аз почти бях успяла да те удуша. Но в последния миг се уплаших и не можах. Страхувах се за душата си. Но се оказа, че убиването е лесна работа, копеле! Първото убийство ми достави такава наслада, че оттогава все търся удобен случай да я изпитам отново.
— Тогава слез долу и се опитай да ме убиеш — присмя й се Валериън. Взе от палубата падналия нож и го стисна в ръка. — Ще ти дам ножа. Хайде, ела, аз съм по-добра плячка от момичето. Тя нищо не ти е направила.
— Тя го обича — изстреля лейди Марджъри. — Никой, освен мен, не може да го има. Той е мой, чувате ли, мой!
Отвратен, Фелън изблъска двамата мъже и се качи на мачтата. Неговото тегло се оказа доста голямо бреме за счупената мачта.
— Хайде, след долу — извика Фелън на лейди Марджъри. — Опасно е да се катериш по-нагоре. Остави момичето, нека то си счупи врата. То няма значение за мен.
Старата жена го погледна внимателно. Сивата й коса се вееше около лицето й. Приличаше на вещица. Тя продължаваше да се колебае и Фелън помисли, че е успял да я убеди. Но после тя се изсмя. Смехът й беше див, странен.
— Ти никога не си ми казал „мамо“ — оплака се тя. — Ти си необикновено дете. И само като си помисля колко много жертви съм направила за теб!
— Слез долу — повтори той и продължи да се изкачва.
Джулиет беше високо горе. Гледаше към тях. Лицето й беше бледо, но спокойно.
— Ще ти казвам „мамо“. Но остави момичето.
— Не, тя трябва да умре. Така ще бъде по-добре за теб. Мислиш, че я обичаш, но не е вярно. Ти обичаш само мен.
— Разбира се — тихо каза той.
Изведнъж мачтата се огъна още повече и той разбра, че Валериън също е започнал да се изкачва. Докато успяваха да отвличат вниманието на лейди Марджъри, Джулиет имаше шанс за спасение.
— Ти си мой син! — извика тя и с една ръка успя да хване полите на роклята на Джулиет. — Моя плът и моя кръв! Никой друг няма да те притежава…
— Достатъчно! — прогърмя гласът на Ханигън. — Достатъчно луди брътвежи чухме вече! Време е за истината.
Реакцията на лейди Марджъри учуди Фелън. Тя ужасено извика, едната й ръка се изплъзна от мачтата и тя увисна над палубата. Той спря да диша. Искаше тя да падне, но тя се хвана по-здраво за полите на Джулиет и се изправи. Беше прекалено близо до момичето.
— Лъжи — извика лейди Марджъри. — Само лъжи! Той е мой син. Не го слушай, Фелън. Той се опитва да те настрои против мен. Аз те носих, ти беше в утробата ми. Катрин умря при раждането на детето. То умря с нея. Ние я погребахме в Италия, а аз те върнах в Англия. Моят собствен мил син. Ти имаш сребристи очи, също като тези на баща ти.
Фелън се хвана по-здраво и се придвижи малко по-нагоре.
— Очите на баща ми бяха сиви — отбеляза той.
— Но съпругът на Катрин, твоят истински баща, беше със сребристи очи — тежко каза Ханигън. — Да, умря, но остави теб, нейното дете. И лейди Марджъри присвои детето. Ние, аз и Барбе, обещахме на Катрин на нейното смъртно ложе, че ще се грижим за теб. За теб щеше да бъде по-добре да имаш родители и да станеш лорд, отколкото да растеш като сирак. Това, което направихме, изглеждаше съвсем разумно, а и нямаше смисъл да спорим с Нейно благородие.
— Лъжи! — изпищя отново лейди Марджъри. — Не го слушай!