— Мога да се грижа за себе си.
— Да, каза го вече няколко пъти. Но все още не си ме убедил.
Тя се извърна на седлото, за да го погледне в лицето, и веднага разбра, че е направила грешка. По-добре да не беше го поглеждала. По-предвидливо щеше да бъде да не се приближава повече до него. Но сега, след като беше направила прибързано и внезапно движение, трябваше да не му показва колко е развълнувана.
— Затова ли ме водите в къщата си, мистър Рамзи? — спокойно запита тя. — Все още ли сте в плен на заблудата, че съм младо момче, което се нуждае от закрила?
Той погледна надолу към нея, а сивите му очи заблестяха със сребрист блясък на лунната светлина.
— Не — отвърна той.
Отговорът беше кратък, но тя прояви разум и не настоя за повече обяснения. Обърна се напред и се опита да се свие още повече в прекалено големите за нея дрехи, които беше разменила срещу своите. Получи ги от един банкерски син, с когото пътуваше на един и същ кораб от Португалия.
— Наистина ли сестра ви очаква да ме заведете там? — запита тя, като се загледа в коприненочерната грива на коня. Опита се да не забелязва съвършената форма на ръцете, които държаха юздите.
— Сестра ми?
Той, изглежда, беше изненадан.
— Имаш предвид Валери. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но тя е моя съпруга.
Нямаше логично обяснение на това, че Джулиет се почувства объркана и разочарована. Но вече беше свикнала, че нищо, свързано с този мъж, не се подчинява на логиката. Пак се извърна към него, пренебрегвайки опасността.
— И защо съжалявате? — запита го тя.
— Нима отново си забравил къде ти е мястото, Джулиън?
Тя отново рязко обърна главата си и се взря право пред себе си.
— Моля за извинение, сър — промълви тя.
— Защо постоянно дърпаш перчема си? — подигра й се Рамзи. — Съжалявам, че ми е съпруга, защото тя е една недостойна жена — дива и непредпазлива, винаги се забърква в нещо. А аз наистина съм един уравновесен джентълмен. И правя всичко възможно да я накарам да спазва приличие.
По време на странстванията си Джулиет беше срещала много джентълмени — и сериозни, и уравновесени, и други, които не можеха да се нарекат такива. Усещаше, че мъжът, който седи зад нея, е далеч от онези уважавани и скучни мъже, които бяха на почит и бяха смятани за уравновесени. Всъщност, малко сериозност и улегналост биха били доста полезни в момент като този. Животът й през последните няколко месеца никак не беше спокоен. Джулиет би дала всичко на света за малко усамотение и скука.
— Странно — каза тя. — Можех да се закълна, че сте близки роднини. Очите ви са еднакви.
— Много си наблюдателен. Всъщност, ние имаме и кръвно родство, и брачен съюз. Валери е моя втора братовчедка. Но повечето хора не забелязват приликата помежду ни. Ти, обаче, не си като повечето хора, а, моето момче?
Тя никак не хареса слабото, едва доловимо провлачване на думите, когато той я нарече „моето момче“. Но нито за миг не се усъмни, че той е разгадал маскировката й. В разрез с общоприетите норми, тя беше прекарала половината си живот в панталони и беше свикнала с тях. Знаеше, че върви точно както трябва — с леко поклащане и доста наперено. През всичките седмици, откакто беше слязла на тази благословена страна и беше избягала от Лемур, нито един човек не беше прозрял какво се крие под външния й вид. Този висок джентълмен с присмехулна усмивка и хладни сребристи очи едва ли щеше да бъде първият от тях.
— Старая се да проявявам малко ум — каза тя.
Беше доволна, че успяваше да придаде едва доловим лондонски акцент на дрезгавия си контраалт. Единствено годините прекарани в странство, можеха да й попречат. Тя умееше да се движи, говори и държи както подобава на младо момче, но нейният глас постоянно се стараеше да издаде нежния й пол. Не беше прекарала достатъчно време сред хората в родината си и не знаеше какъв е езикът на групата, за чийто член се представяше. Беше направила няколко опита да наподоби техния акцент, които се бяха провалили напълно и почти я бяха издали.
— Да, успяваш да проявиш разум — отвърна Рамзи. — Може би искаш да се облегнеш на мен? Ще яздим дълго, а момче на твоята възраст ще се нуждае от почивка. Между другото, на колко години си, всъщност?
— На седемнайсет — излъга тя, защото много добре знаеше, че може да мине и за по-млада. А истината беше, че е на двайсет и две.
— Колко си млад! — промълви той. — И къде е твоето семейство, млади Джулиън?
— Нямам такова — отговори тя и си помисли, че прекрасно се справя с подходящия акцент. После се сети и добави: — Сър.
— Нямаш семейство? — присмехулно повтори той. — Очарователно. Облегни се на мен. Аз не съм като Пинуърт. Тържествено ти се заклевам, че младите момчета не ме интересуват.