Фелън погледна към убийцата над себе си. Тя беше променила живота му. Но той не беше неин син и проклятието на лудостта не тегнеше над него.
— Слез долу — нежно й каза той. — Вече уби двама мъже. Не наранявай повече никого.
— Обичаш ли момичето, Фелън?
Знаеше, че трябва да излъже. Но знаеше също така, че ако умре, това ще бъдат последните думи, които тя ще чуе. И каза:
— Да, обичам я.
Лицето на Джулиет се проясни и тя се протегна към него. Мачтата опасно се наклони.
— Фелън — каза тя, останала без дъх.
Очите й радостно блестяха, а гласът й беше толкова нежен и тих, че само той го чу. Той я погледна. Искаше да се втурне нагоре и да изблъска старата жена, но знаеше, че така само ще постави в опасност и тях двамата.
Трябваше да запази спокойствие. Лейди Марджъри слизаше към него и мачтата застрашително се клатеше.
— Неблагодарен син! Но грешиш в едно. Аз убих само единия мъж, Фелън. Съпругът на момичето. Смятай го за сватбен подарък. Последният подарък, който ти правя като майка на син. — Смехът й, белязан от лудостта, се понесе над морето. — Чудиш се кой е убил лорд Хари? И двамата се проявихте като глупаци. Бяхте готови да повярвате на очевидното.
— Ако не си ти, тогава, кой го е убил?
— Той заслужаваше да умре. Правилно беше и това, че обвиних неговото копеле. Но властите не ми повярваха. Знаехте ли за това? Избягахте, без да има причина. Властите помислиха, че аз съм една луда старица, която жадува отмъщение. Ако не бях избягала, щяха да арестуват мен. Не че това ме интересуваше особено. Най-после, моят съпруг разбра истината за теб, Фелън. Искаше да те лиши от наследство в полза на Валериън. Направих всичко възможно, за да те защитя. Но някой се погрижи по-добре и от мен.
Фелън се изкатери още сантиметър нагоре. Докато лейди Марджъри продължаваше да бъбри, нямаше да забележи, че той почти беше стигнал до Джулиет.
— Кой го уби?
— Той ще ти каже, че е било нещастен случай, че са се боричкали за ножа. Ти може и да му повярваш. Може дори да е истина. Но фактът си е факт: Ханигън уби моя съпруг.
Мачтата отново промени положението си. Дървото заплашително изскърца. Джулиет изпищя, беше загубила равновесие и бързо се свличаше надолу. Обаче полите на роклята се закачиха за дървото и попречиха на падането й.
— Не — извика лейди Марджъри и отново започна да се катери към Джулиет, — ти няма да живееш. Няма да ти позволя да го притежаваш.
Тя протегна към Джулиет ръката си, която приличаше на клюна на граблива птица. Движението наруши равновесието й Тялото й полетя във въздуха. Черните й поли и сивата й коса се развяваха около него. Удари се в палубата на кораба, плъзна се по нея и падна в океана.
— Не мърдай — извика Фелън на Джулиет и внимателно започна да се придвижва по мачтата. Опитваше се да не гледа към тялото на жената, която винаги беше смятал за своя майка. — Идвам за теб.
— Не — извика тя. — Слез! Ще паднеш!
— Глупости — отговори той, като пренебрегна паниката, която се надигаше у него. — Няма да позволя това да се случи.
Почти беше стигнал до нея. Вече протягаше ръка да я хване, когато дървото, за което се бяха закачили полите й, поддаде. Тя изпищя, протегна ръка към него, а после полетя надолу, надолу към вълнуващото се море.
Черната вода се събра над главата й. Тя потъна в мрака. Тежката рокля я дърпаше надолу, обувките също й тежаха. Риташе с крака, опитваше се да излезе на повърхността, но течението беше убийствено силно и не й позволяваше да види светлината на деня. Дробовете й щяха да се пръснат, когато изведнъж успя да си поеме глътка въздух. Разбра, че течението я носи безмилостно и останките на кораба почти не се виждат вече.
Отвори уста, за да извика за помощ, но пак потъна и нагълта вода. Когато отново излезе на повърхността, беше отнесена още по-надалеч и никой не забелязваше това, освен мълчаливите фигури, накацали по стените. А после и те изчезнаха от полезрението й. Проклетите женски дрехи я дърпаха надолу. Разбра, че трябва да престане да мисли за Фелън и трябва да съсредоточи всичките си мисли и усилия в опитите за оцеляване. Успя да събуе тежките кожени обувки. Започна да се бори с роклята, но потъна, докато правеше опити да я съблече. Най-после успя да се освободи и от нея. Когато се огледа, видя, че бреговете, покрай които я носи течението, са й съвсем непознати. То я стискаше в прегръдките си като ревнив любовник.
Знаеше, че е безсмислено да се опитва да плува срещу него. Съсредоточи усилията си в това, да остане над водата. Слънцето грееше ярко над главата й, а бреговете бавно се нижеха покрай нея.