Изведнъж разбра, че водите вече не й упражняват натиск. Беше свободна. Заплува към брега, въпреки че и ръцете, и краката ужасно й тежаха. Беше твърдо решена да не се предава. Когато стигна на пясъка, беше съвсем изтощена. Отпусна се и затвори очи.
Нямаше представа колко дълго е лежала там. Минути, часове? Най-после успя да се изправи, колкото да седне и да огледа отчаяно околността. Скалите зад гърба й бяха бели и много стръмни. Ивицата пясък беше съвсем тясна. От белезите, които водата оставяше, беше очевидно, че по време на прилив пясъкът остава под водата. Не разполагаше с никакво време.
Изправи се на крака и погледна дрехите си. Носеше само фуста, която беше плътно прилепнала по тялото й. Горната част на шемизетата беше разкъсана, ръкавите висяха от двете й страни. Изглеждаше като лошо облечена циганка.
Знаеше, че Фелън ще я потърси. Но той можеше и да не се досети в каква посока я е завлякло течението. Трябваше да се опита да се върне, да му помогне.
Измъкна от пазвата си скътаната там рисунка. Солената вода я беше разяла и чертите на фигурата бяха съвсем неясни. Трябваше да се раздели с нея.
Но не можеше. Фелън беше казал, че я обича. Тя обаче искаше отново да чуе тези думи. Искаше да ги чуе в мрака на стаята, легнала в мекото легло. Тогава щеше да им повярва напълно. И тогава можеше да си позволи и тя да го обича.
В ранната вечер на същия този ден Валериън вървеше бавно по пристанището на Хемптън Реджис. Беше благодарен, че никой не се вторачва в него, че никой не разпознава в елегантния млад мъж екстравагантната мисис Рамзи. Нямаше и да се досетят, с Божията помощ. Не че за в бъдеще той щеше да прекарва много време в Хемптън Реджис. Нямаше такова намерение. Щеше обаче да му се налага да прави посещения на роднините на бъдещата си съпруга.
Все пак, семейство Де Куинси твърде леко прие новината за спешната женитба на скъпата си дъщеря за някакво никому неизвестно копеле. Разбира се, не се досетиха, че Валериън Ромни е тясно свързан с приятелката на дъщеря им, Валери Рамзи. Софи нищо не им беше обяснила, но твърде успешно им беше поставила ултиматум. Или щяха да приемат женитбата й, и с това да потвърдят, че са изпреварили времето си, или никога вече нямаше да видят дъщеря си.
Фактът, че той може би щеше да притежава доста обширно имение, явно успокои голяма част от страховете им. Допълнителната информация, че може би скоро ще се сдобият с внуче, очарова мисис Де Куинси веднага след като тя се съвзе от удара.
Той нямаше право на това щастие, никакво право. Не защото името му беше изчистено от позора и не защото истината беше умряла заедно с лейди Марджъри. А защото Фелън заминаваше. Веднага щом стана ясно, че няма надежда за Джулиет, Ханигън потъна в горите. Дали беше причинил смъртта на Хари неволно или умишлено, вече нямаше значение. Валериън все още оплакваше загубата на баща си, но мъката започваше да утихва.
И така, за Валериън краят беше неочаквано щастлив. Но не можеше да изпита истинско щастие, докато Фелън страдаше.
Фелън почти се беше удавил, докато се гмуркаше да търси тялото на Джулиет. Положиха много усилия, за да го накарат да се откаже.
— Тя е мъртва, човече! — беше извикал той. — Няма я!
При последното гмуркане Фелън беше изгубил всичките си сили и се отпусна изтощен на пясъка. Изражението на лицето беше толкова измъчено, че съкруши сърцето на Валериън.
Оттогава Фелън почти не говореше. Бавно, мълчаливо се бяха върнали в къщата в Сатърс Хед. Фелън мигновено се затвори в стаята си. Появи се отново след час, готов за отпътуване.
— Заминавам — каза той студено, безизразно. — Ромни Хол е твой. Можеш да правиш с него каквото поискаш. Оставил съм завещание, така че няма да имаш проблеми. Кажи, че лейди Марджъри е умряла, докато е била на посещение при нас. Никой няма да се усъмни в думите ти, а и никой няма да се заинтересува от съдбата й. Теб обичат много повече, отколкото някога са обичали нея.
— Не можеш да заминеш, Фелън — отчаяно каза Валериън — Не можеш просто…
— Мога. Желая ти щастлив живот с твоята интелектуалка. Направете ми много племенници и племеннички.
— Братовчеди — отговори Валериън.
В очите на Фелън просветнаха весели пламъчета.
— Е, да, братовчеди — прошепна той изненадано. — Не бях осъзнал новите факти.
— Ти все още си наследникът, нали знаеш? — попита го Валериън. — Тъй като лорд Хари все още няма законен син…
— Не — отхвърли предложението Фелън. — Аз никога не съм съществувал. Умрял съм при раждането си заедно със своята майка, Катрин. Предполагам, че лейди Марджъри никога не е забременявала. Така че оставаш ти, дете. С моята благословия.