— Но, Фелън… — запротестира Валериън.
— Мразя онова място. Мразя цялата тази проклета страна. Желая ти щастие. Няма да се върна дълго време.
— Не можеш да прекараш остатъка от живота си съвсем сам.
— Не вярвам, че ще ми се наложи. Все някога Ханигън ще ме намери. След като цял живот се е грижил за мен, няма да ме изостави и сега.
— Но, Фелън, той е убил лорд Хари. Той знаеше, че Джулиет е в опасност и нищо не каза. Той е убиец, той е престъпник.
Фелън сви рамене.
— Загубата на лорд Хари не е голямо нещастие. Колкото до останалото, времето ще покаже. Междувременно, нямам намерение да дочакам залязването на слънцето на английска земя.
— Но Джулиет…
Думите замръзнаха на устните на Валериън. Погледна към Фелън и разбра, че няма какво да каже. Че не може да го задържи. Фелън го прегърна, притисна го здраво към сърцето си.
— Живей щастливо, братовчеде — каза той.
— Братко — нежно го поправи Валериън.
Фелън го погледна безрадостно.
— Братко — съгласи се той.
Нямаше смисъл да се опитва да го разубеждава. Щеше да отиде на кея и да гледа, докато корабът се скрие от очите му.
— Валериън — долетя до него шепот.
Той се обърна и напрегна очите си в сгъстяващия се здрач. Нищо не видя, но отново чу настоятелния глас. После се досети, че само едно човешко същество тук знае името му. Отиде до края на коридора и видя дребната фигура на Джулиет. Обгърна я с ръце и толкова здраво я стисна, че почти я задуши.
— Махни се от мен, здрави биволе — извика тя. — Къде, по дяволите, се дянахте всички?
Той се отдръпна и я загледа. Дълго време му липсваше нейното чувство за хумор.
— Господи, Джулиет! Какво си навлякла? — извика той.
— Една от твоите стари рокли. Защо, мислиш, се скитам по коридора? Нищо не си оставил в Сатърс Хед. Имах късмет, че намерих тази в конюшните.
— Сигурно Ханигън е чистил. Семейство Рамзи изчезнаха завинаги. Джулиет, мислехме, че си мъртва.
— Но, защо, за бога! Та аз мога да плувам! — ядоса се тя.
— Повечето жени не могат.
— Аз не съм повечето жени. Къде е Фелън? — Внезапно я обзе ужас. — Не е помислил, че съм се удавила, нали?
— А какво друго можеше да си помисли? Нямаше и следа от теб — каза Валериън. — Той е на борда на кораб, който пътува към Франция.
— Господи, не можеше ли поне да изчака да ме погребе? Корабът отплава ли вече?
— Ще отплава до един час. Трябва да отидеш да го спреш, Джулиет.
— С тези дрехи?
Той я погледна. Видът й никак не беше приличен. На него деколтето му стоеше добре, но на нея й стигаше до кръста. Тя го беше придърпала нагоре и го стискаше здраво с ръка. Отвори уста и той се досети за какво ще го помоли. Отговори, преди да е чул въпроса:
— Не, няма да го направя. Никога вече.
Джулиет само го погледна.
— Днес вече почти се удавих — остро го сряза тя. — Бях отвлечена и почти убита от една луда стара жена, а сега съм изоставена от мъжа, който пред всички каза, че ме обича. А ти не искаш да направиш за мен нещо, което си правил стотици пъти преди.
— Господи! Проклятие! — Валериън не знаеше как да изрази чувствата си. — Ще трябва да кръстиш първото си дете на мен.
Фелън стоеше сам в мрака. Вече щяха да вдигат котвата. За първи път в живота си той не се радваше, че заминава. Искаше да забрави.
Каютата беше просторна, но него не го интересуваше. Лежеше на леглото, заслушан в скърцането на дървото. Вече знаеше, че притежава сърце. Проклето да беше това сърце!
Отново беше започнал да чувства. Беше си поръчал две бутилки с бренди, които щяха да му донесат веднага след вдигането на котвата. Две бутилки — като за начало. Чу почукването на вратата.
— Остани си отвън — отговори.
Отново се почука, вече по-настоятелно. Той изруга. Беше се заключил. Още дълго нямаше да иска да вижда никого. Все пак, рязко отвори вратата.
— Казах ти… — поде той, но дъхът му замря.
Тя стоеше на прага, облечена в мъжките дрехи на Валериън. Косата й се беше втвърдила от солената морска вода, дрехите висяха на крехкото й тяло. Но беше тя — истинска, жива.
Той се взираше недоверчиво в нея.
— Ти ме излъга — гласът му беше дрезгав.
— Много пъти — отговори тя. — За кой път ми говориш?
— За бележката, която ми остави.
— Не исках да тръгваш след нас.
— Защо?
— Защото те обичам. Мислех, че ще стана причина за унищожението ти.
— Ти си глупачка — каза той.
— Ти също — отговори тя, а очите й светеха гневно. — Аз мога да плувам, забрави ли?
Той я издърпа в каютата, затръшна вратата. Прегърна я, притисна я в стената и обхвана лицето й в дланите си.
— Разбира се, че можеш — прошепна той. — Трябваше да се досетя, че си способна на всичко.