— Вече съм срещала майка ти и нямам съмнения, че тя е точно такава. Но ми е чудно как е успяла да те убеди, че ти е разказала всичко.
Софи тихичко се изкикоти.
— Вярно е, че мама е малко… прекалено интелигентна — заключи тя. — Но пък тя ме научи, че човек трябва да използва мозъка си и да извлича от него всичко, което може. Трябва да използваме докрай възможностите си.
— Със сигурност е така — съгласи се мисис Рамзи. — Но също така трябва да се научиш да използваш тялото си.
— Но тялото служи единствено за задоволяване на животинските нужди.
— Глупости. Ти живееш в тялото си. То те задължава да се грижиш за него и да му доставяш удоволствие. Освен ако не искаш да станеш монахиня. Знам всичко за начините им за потискане на плътта, за бичуването и за пепелта.
— Изпитала ли си всичко това?
— Не. Но съм научил от брат си много за монасите.
— Не знаех, че имаш брат.
Мисис Рамзи като че ли беше много обезпокоена от нещо.
— Нима не съм споменавала за него? Скъпият Фелън прекарва повечето време от годината в чужбина. Той има страст към местата с горещ и екзотичен климат. Страхувам се, че намира Англия прекалено студена и скучна.
— Фелън. Името е доста необикновено. Сигурно е доста объркващо да имаш брат на име Фелън и съпруг, също на име Фелън.
— Не особено — отговори тя. — Когато трябва да се обърна към съпруга си на име, аз му казвам просто мистър Рамзи. Или още по-просто, само „скъпи“. Това, изглежда, е напълно достатъчно.
— Бих искала да се срещна с брат ти. Може и да променя мнението си за мъжете.
— Ти няма да харесаш Фелън — остро отговори мисис Рамзи. — Но може да харесаш другия ми брат — Валериън.
— Двама братя? Ти си щастливка. Винаги съм искала да имам брат или сестра — каза със завист в гласа Софи.
— Можеше и да не мислиш така, ако имаше такива — кисело каза гостенката й. — Особено ако са близнаци.
— Валериън е твой близнак? Направо прекрасно! Съвсем еднакви ли сте?
— Не съвсем — бавно каза тя.
Софи се изчерви.
— Колко съм глупава. Разбира се, че не сте съвсем еднакви. Нали… — гласът й неочаквано секна.
Мисис Рамзи поклати глава.
— Да, виждам как стоят нещата, скъпо мое дете. Въпреки всичкото ти четене, ти не знаеш нищо за фактите, взети направо от живота. Твоето образование не е завършено. Ще трябва да направя нещо по въпроса.
— Ще го направиш ли? — запита Софи, а очите й блестяха от нетърпение.
— За мен ще бъде удоволствие — отговори мисис Рамзи. Още веднъж Софи имаше чувството, че е попаднала в устата на вълка.
Джулиет беше сама в скромната кухня на Сатърс Хед, когато нейният спасител влезе там. За първи път тя го виждаше на дневна светлина, нищо, че денят се случи дъждовен. През нощта той й се струваше опасен с извисяващия си ръст, със сардоничната си усмивка и със сребристите си очи, но и дневната светлина не намаляваше особено заплахата, излъчваща се от него. И новопридобитото самообладание на Джулиет веднага изчезна.
За първи път от месеци се чувстваше спокойна така, както си седеше до кухненската маса и поглъщаше чудесната храна, която Дулси беше приготвила. Дори таванската стаичка на „Птицата и перата“ беше временна спирка, място, където можеше да се скрие за малко и да си поеме дъх.
Тук, на това място, се чувстваше различно. Като у дома си.
И все пак — нямаше нищо познато. Беше стара провинциална къща, построена на върха на склон, който се спускаше чак до морето. Огромна къща, в която цареше безпорядък и в чиято занемареност имаше нещо привлекателно. В нея работеха двойка прислужници на средна възраст, които се грижеха за господарите си със собственическа гордост. Дулси беше приветлива и любезна и главната й грижа, като на всички готвачки, беше да храни добре и да кара останалите да напълняват. Всичко вършеше с дълбоко вкоренена преданост към господарите си.
Странно беше, че тя се чувстваше тук като у дома си. Ценеше високо свободата си и искаше отново да бъде свободна, искаше да се върне в Егейско море или на бреговете на Нил; или пък да изследва нови места. Но понякога й се искаше да изпита поне малко чувство за сигурност. За привързаност. За принадлежност към дадено място.
Но всъщност тя принадлежеше на някого. На Марк-Дейвид Лемур. И споменът я накара да потръпне от отвращение точно в момента, в който Филип Рамзи влезе в стаята.
Господарите обикновено не влизаха в кухните на къщите си, особено пък да търсят новия прислужник. Те просто нареждаха да се яви. Но мистър Рамзи беше по-различен мъжете, които Джулиет беше срещала досега. Високото му слабо тяло беше доста елегантно и грациозно и подсказваше, че той би бил като у дома си дори в двореца „Сейнт Джеймс“. Въпреки че беше отегчена от мъжете, това в него й харесваше.