— Тя лъже — отчаяно рече той. — Тя е луда, Фелън. Знаеш, че не бих могъл…
— Видях те! — отново запищя Марджъри. — И ще кажа на всички. Ще те обесят. Ще се погрижа да го направят. Отцеубийството е престъпление срещу природата. Ще те преследват като куче, ако се опиташ да избягаш. Ще те влачат, окован във вериги по улиците. Спри го, преди да се е опитал да избяга, Фелън. Убий го, ако трябва!
— Не! — извика Валериън. — Няма да избягам. Ще остана тук и ще открия кой го е убил. Ще го докажа…
Лейди Марджъри се изправи. Вцепенен от шока, Фелън гледаше как изцапаните й с кръв поли обвиват тялото й — слабо и немощно.
— Направи нещо, Фелън! — изсъска тя. — Те може и да не повярват на истината. Може да помислят, че си го направил ти. Убий го, преди да е избягал. Ако ти не го направиш, ще го направя аз. Няма да намеря покой, докато той не умре!
Тогава Фелън се размърда и сграбчи брат си за ръката.
— Трябва да излезем оттук — каза той. — Хайде, ела.
— Няма да избягам — упорито продължаваше да настоява Валериън.
Само миг беше необходим на Фелън, за да вземе решение. Чуваше слугите да се приближават. Бяха още далеко, но щяха да стигнат и дотук. Идваха да разберат защо пищи лейди Марджъри.
— Да, ще избягаш — каза той. — И аз ще дойда с теб.
Глава 1
Хемптън Реджис, Ексетър
Флечър Маубрей прекъсна размишленията си по средата и се загледа в младия мъж, който вървеше по тясната селска уличка пред пивницата в Хемптън Реджис. Тази беше единствената пивница в Хемптън Реджис, но тъй като Маубрей беше и стопанин на мината в селото, пивницата щеше да бъде най-добрата — дори ако трябваше да се съревновава с множество други. Беше ранен следобед и голямата зала на заведението беше празна. Маубрей излезе пред прага, за да подиша свежия летен въздух, и тогава видя непознатия за първи път.
В малкото крайбрежно селце често се появяваха непознати. През миналия месец тук беше онази двойка, която се беше настанила в Сатърс Хед; да не говорим за моряците, които редовно спираха и нощуваха на пристанището. Но момчето, което вървеше по улицата с подчертано нехайна и небрежна грациозност, беше съвсем друго нещо.
Беше слабо и с крехко телосложение, на не повече от седемнайсет или осемнайсет години. Да, не беше по-голямо и по бузите му нямаше почти нищо друго, освен кожата, която беше с цвета на светло злато. Очите му бяха много големи, прекалено големи за тясното му ъгловато лице. Миглите му бяха красиви и дълги като на някое девойче, но всъщност е всеизвестно, че мъжете винаги са по-надарени от жените, що се отнася до красивите мигли. Тялото му беше деликатно, стъпалата му — тесни; личеше, че под опънатите панталони краката са с добра форма. Всъщност, по тогавашната мода панталоните се носеха до глезена и формата на прасците се виждаше съвсем ясно. Момчето носеше още и пелерина, а върху гъстите му кафяви къдри се виждаше и едно изящно кепе. Раменете му бяха тесни, дланите му — малки, но съвършени, по пръстите му нямаше пръстени. Ако не беше тъмната му кожа, то можеше да мине за твърде красиво момче.
— Добър ден. — Момчето беше спряло пред „Птицата и перата“, погледът му беше спокоен и приятелски, гласът му — тих и мелодичен. — Казаха ми, че тук мога да намеря работа.
Маубрей поклати глава.
— Времената са много тежки, момко — отвърна той. — Имам си достатъчно помощници.
Момчето само повдигна рамене и с печална усмивка прие неприятните обстоятелства, трудния живот и необходимостта от икономии.
— А дали ще се намери нещо, което мога да свърша, за да ми дадете вечеря?
Маубрей го погледна. Не беше мъж, склонен към благотворителност, защото добрите дела не водят доникъде. Но не беше и безсърдечен човек. След миг колебание кимна.
— Щом искаш да работиш, имам една конюшня, която трябва да се почисти и торът да се изхвърли. Как се казваш, момче?
— Джулиън. Джулиън Смит, сър — каза момчето и сне шапката от главата си.
— Викай ми Маубрей. Всички от селото ми викат така. — Той се взря по-внимателно в момчето. — Болен ли си бил, момче? Бузите ти са много червени.
Лицето на Джулиън Смит леко порозовя в отговор. Руменината по бузите много му отиваше.
— Не, сър. Просто съм стоял много на слънце. Идвам от континента.
— Добре, трябва да се грижиш за себе си. Прекаленото стоене на слънце е вредно за тялото — строго му каза Маубрей. — Ела с мен. Ако сметна, че работиш много и добре, може би ще ти намеря работа за няколко дни. Изглежда, отдавна не си слагал нищо в уста.
Усмивката на Джулиън беше плаха и чаровна.
— Истина е, сър, не съм ял от няколко дена — каза той. За миг Маубрей замръзна на мястото си, изненадан и очарован от красотата на усмивката на това момче. Разбира се, всичко зависеше от самото момче. Ако искаше, можеше да изкара прехраната си и по друг начин, много по-лесен от почистването на конюшнята и носенето на вода за кухнята. Тези две дейности изискваха много и усилена работа, а бяха слабо заплатени. Сър Невил Пинуърт беше известен със странните си вкусове, а имаше повече пари от всички граждани на Хемптън Реджис. Ако Джулиън Смит привлече вниманието му, бъдещето му щеше да бъде осигурено. Ако обичаше тези неща, разбира се.