— Дулси ми каза, че ядеш така, като че ли се каниш да погълнеш цялата къща — каза той, като си взе един стол и седна срещу нея.
Изведнъж тя си спомни, че е длъжна да стане на крака в присъствието на господаря си. Но вече беше доста късно да поправи грешката си, затова тя остана на мястото си. Тънката й ръка все още стискаше здраво чашата с кафе — най-вкусното кафе, което беше пила извън Италия.
— Ще работя за прехраната си — каза тя.
— Няма нужда да се защитаваш, момче — каза той и присмехулното пламъче пак просветна в очите му. — Предполагам, че ще успеем да те изхраним. Въпросът обаче е какво да правим с тебе, след като вече сме те взели в къщата си?
— Справям се добре с конете — каза тя.
— Ханигън е достатъчен за работата в конюшните — отвърна той.
— Мога да нося вода и да върша всякаква черна работа. Много съм силен.
Новият й работодател обаче беше доста скептично настроен.
— Ами, един по-силен вятър ще те събори на земята.
— Тогава защо ме доведохте тук, щом мислите, че не мога да работя? — запита го тя, но под предизвикателството й прозираше известно неудобство.
— Може би и аз като Пинуърт се интересувам от тебе? — доста безцеремонно предположи той.
И тя му повярва, но само за миг. Имаше нещо в начина, по който той я гледаше, нещо, което тя не можеше да определи.
— Не — каза тя. — Вие не сте от тези мъже.
— Може би наистина не съм — допусна той. — Може би просто съм искал да те спася от безрадостната ти съдба.
Той се протегна и вдигна крехката й ръка, а после започна да я изучава бавно и с огромно любопитство. Несъзнателната ласка на пръстите му предизвика горещи вълни в тялото й.
Тя скочи и се отдалечи от масата. И от него.
— Вече ти казах, че мога и сам да се грижа за себе си — каза тя рязко, като й се искаше сама да си вярва. — Способен съм да се защитавам. Не се нуждая от съжалението и благоволението на хората. Пътят обратно до града няма да ми отнеме много време. Ако Маубрей няма нужда от мен, мога да намеря работа и на друго място.
Измина половината разстояние до вратата на кухнята. Не очакваше това, което последва. Ако го подозираше, щеше да има по-добри шансове да се пребори с него. Или поне така си мислеше тя.
Той хвана китката й, изви ръката й и я избута до грубата, замазана с хоросан стена. Задържа я там. Ръцете му бяха здрави като стомана. Нямаше как да му избяга.
— Аз не мисля така, млади момко Джулиън — прошепна той в ухото й. — Никъде няма да ходиш, поне засега. Можеш да се грижиш за себе си колкото и коте, родено вчера. Тук никой няма да ти стори зло, затова няма да става нужда да се защитаваш.
— Никой няма да ми стори зло? — противопостави му се тя, задушавайки се. — Тогава какво правите вие в момента?
— Аз не ти причинявам никаква болка.
И тя разбра, че това беше самата истина. Вярно, че не можеше да се движи; вярно, че беше безпомощна, но не изпитваше болка. Тогава той я пусна и отстъпи назад. Тя се обърна и го изгледа отдолу догоре с надеждата да прочете нещо в очите му. Но те бяха студени и загадъчни както винаги.
— Какво искате от мен? — запита тя с дрезгав глас.
Той вдигна ръката си и тя се сви от страх, че може да я докосне. Но той бързо отпусна ръката до тялото си.
— Проклетият проблем, млади момко — прошепна той ласкаво, — е, че и аз самият нямам ни най-малка представа. Когато ми хрумне нещо, ще ти кажа.
Джулиет погледна непроницаемото лице на мъжа, който се извисяваше над нея, и потрепера. Можеше би проявяваше малодушие, но истината беше, че не желае да узнае отговора на въпроса си. Оставаше й само надеждата, че докато вземе решение, тя отдавна ще бъде далече от него.
Глава 4
Този ден на южното крайбрежие на Англия беше прекрасен. Дори Фелън Ромни трябваше да го признае. Въпреки че родната му земя предизвикваше у него неприятно чувство, защото му създаваше впечатление за дълбока и глуха провинция, в горещ летен ден като този, когато от океана подухва свеж солен бриз и слънцето грее ярко над главите на хората, той можеше да си представя, че пак е в Италия, Египет или Гърция, където нямаше правила, нямаше строг обществен ред, нямаше отговорности. Е, поне за хора, които бяха твърдо решили да бездействат и да бъдат смятани за нехранимайковци.
Но дори тук, в Англия, и дори в този момент, не обръщаше много внимание на тези неща, напомни си той с горчивина, докато се спускаше по тясната пътека към заливчето. Да се криеш от правосъдието, си имаше своите предимства. Поне не му се налагаше да се тревожи относно проблемите на имението на лорд Хари и да се крие от майки, които са тръгнали на лов за съпрузи на дъщерите си. Дори не трябваше да мисли за майка си и за нейните пристъпи на лудост. Предпочиташе грижите, които има, да са на по-ниско и елементарно ниво. Например как да предпази по-малкия си брат от незаслуженото кърваво отмъщение на майка си. Как да не позволи на Валериън да се върне в Йоркшир, кипейки от неразумен и заслепяващ гняв. Как да му внуши, че не това е начинът да се изясни истината и да се изчисти позорът от семейното име, че сигурно по този начин той ще свърши на бесилката.