— Къде отиваме? — запита го най-после с глас, за който може би мислеше, че е достатъчно угоднически. Но той просто издаваше раздразнение. Слухът на Фелън не долови нищо друго в него.
— До едно много отдалечено и спокойно кътче на морския бряг. Наричат го Заливчето на Мъртвеца — отговори Фелън и още повече намали крачката си, защото чу колко тежко диша тя.
— Очарователно — отвърна тя, като пак забрави положението си на подчинен.
Той пак се усмихна.
— Тази част от крайбрежието е била обитавана от хора, които нарочно са предизвиквали корабокрушения, за да си присвояват неща и стоки от разбитите кораби. Без съмнение, ти си чувал за тях. Много части от крайбрежието на Англия са били обитавани от подобни банди по едно или друго време. Когато времената са лоши, хората правят това, което е необходимо, за да оцелеят и да нахранят децата си. Никой не може да ги обвинява.
— Дори това да включва заблуждаването на моряците, воденето на кораба до скалите и удавянето на чуждите деца, за да си напълниш джобовете? — остро отвърна Джулиън.
— Да, дори това. Съмнявам се, че тези хора са били способни да извършат хладнокръвно убийство. Те всъщност дори не са го желаели. Те са се интересували от товара на кораба, а не от живота на пътниците.
Той си позволи да спре и да се обърне към нея. Тя беше малко по-нависоко по тясната пътека и той успя да види очите й.
— И те спасявали ли са живота на пътниците, след като са обричали кораба на гибел? — запита тя и стисна здраво кошницата в нежните си ръце, които не бяха подходящи за такава тежка работа.
— Не, мисля, че точно в тази част на Англия те са предпочитали да ги ударят здраво по главата, за да са сигурни, че няма да има свидетели.
Грееше ярко слънце, но тя потрепери като от студ. Погледна към морето зад него с лека и необяснима тревога — като че ли очакваше бандата разбойници да се появи всеки момент.
— Не се тревожи — каза Фелън. — Тези хора отдавна не упражняват занаята си. Оттогава е минал повече от един век. Ако някой от техните потомци са все още живи, те без съмнение са кротки, миролюбиви, почитащи закона и десетте божи заповеди, също като теб и мен.
— Но това не винаги е похвално — прошепна тя.
— Да, и аз мисля така. Ти може би ще се окажеш много по-обикновен човек, отколкото изглеждаш на пръв поглед.
Тя вдигна глава и се втренчи в него с изненада, която беше доста издайническа.
— Нима видът ми не е съвсем обикновен? — запита го тя.
— Не, не особено.
— Е — отвърна тя небрежно, — може и много да се изненадате.
Той само се обърна и продължи да слиза по тясната пътека.
— Аз рядко позволявам на хората да ме изненадват, млади момко Джулиън. Не се доверявам на никого и наистина трябват много усилия, за да бъда изненадан. И как възнамеряваш да направиш това? Като докажеш, че външността ти е съвсем обикновена? Или пък като разкриеш, че под лошите ти обноски се крие абсолютен безумец?
— Не, нито едното, нито другото. Аз съм точно такъв, какъвто изглеждам.
— Да, разбира се, че си, момче — каза той, като извънредно много се забавляваше. — Нито за миг не съм се съмнявал.
Той чу подхлъзването й, половин секунда преди тя да изпищи. Камъчетата се разпиляха под краката й и той чу как тя бързо и панически си пое въздух. Извърна се светкавично и успя да я хване, но товарът й се разпиля на всички страни.
Тя се отпусна в ръцете му, като първо здраво се блъсна в него. Разбра, че е привързала и здраво стегнала гърдите си. Тялото й беше меко и, дявол да го вземе, от него се носеше уханието на жена — свежа миризма на цветя, лек дъх на мускус и слаб повей на канела като от най-вкусните рула на Дулси. И той се запита какъв ли ще е вкусът й при това чудно ухание.
Тя трепереше. Той не я пусна, макар да знаеше, че трябва бързо да го направи. Но той беше мъж, който никога не правеше нещо само заради това, че така трябва да се постъпи.
Усети колко слаба и нежна е талията й под тежкия жакет, усети къде точно започват бедрата й. Беше преминала седемнайсетте години, които си признаваше. На ярката слънчева светлина той видя много повече опит в уморените й кафяви очи и изведнъж изпита желание да заличи горчивината в погледа й.
Нима можеше да направи това? Той я пусна толкова внезапно, че тя залитна и успя да стъпи на краката си с доста голямо усилие.
— Аз ще нося товара през останалата част от пътя — каза той студено, докато събираше разпилените по пътя неща.
Тя се опита да възрази:
— Но това е мое задължение…
— Ти си най-ненадеждният слуга, когото съм имал нещастието да срещна — безизразно каза Фелън. — Не искам в обеда ми да има пясък, нито искам да счупиш триножника ми; или пък… — Той вдигна счупената бутилка „Бордо“ и тъжно я загледа. — Или пък да счупиш бутилката с вино — с досада завърши той.