Тя отново започна да мисли за заминаване. Беше дошла в пристанищния град Хемптън Реджис само поради една-единствена причина — да спечели достатъчно пари и да си купи билет за първия кораб, който заминава към слънчевите страни. Нямаше значение точно къде — Гърция, Арабия, Египет или Италия — всички тези страни й се струваха еднакво приемливи. Някое място, където ще може да живее спокойно с малкото средства, които щяха да й донесат обиците, украсени с диаманти и перли; някое място, където няма да се сблъска с мъжа, който се наричаше неин съпруг.
Тя потопи пръстите си в ледената вода и леко потрепери. Дори в тази горещина ледените води на Атлантическия океан не се бяха стоплили. Да, този океан не беше като Средиземно и Егейско море, нито като река Нил. Тя искаше пак да види онези води. Само там щеше бъде в безопасност от мъжа, който я преследваше. Щеше да изчезне някъде дълбоко в провинцията, да се смеси с тамошните хора, а един типичен английски джентълмен като Марк-Дейвид Лемур щеше да бъде безпомощен, нямаше да успее да хване следите й. Тук, в Англия, тя беше много по-уязвима и всеки следващ ден й носеше все по-голяма заплаха.
Тя погледна пак към мъжа, който я беше довел в това безлюдно, красиво кътче на морския бряг. Беше седнал на една подаваща се от водата гола скала, скицата беше подпряна на коляното му и изцяло се беше отдал на работата си. Тъмната му коса падаше около лицето му, а тънките му устни бяха здраво стиснати. Цялото му внимание беше приковано в рисунката. Сигурна беше, че ако подозираше каква е тайната й, той нямаше да я доведе на такова усамотено място, а после въобще да забрави за нея.
Не, тя беше дала прекалено голяма свобода на въображението си. Напрежението от изминалите седмици си казваше думата. Беше се уморила да се крие, да работи усилено тежка работа, беше изтощена от липсата на сън и оскъдната храна. И се тревожеше, непрекъснато се тревожеше, че Лемур ще изникне иззад някоя скала и ще предяви правата си над нея.
Разбира се, той щеше да го направи. Но той нямаше представа къде е тя. След като беше изчезнала от хотела в Лондон, той сигурно я беше потърсил в най-близкото голямо пристанище. Ето защо тя беше избрала отдалечения и малко известен Хемптън Реджис. Той беше достатъчно малък и неизвестен, но в същото време достатъчно голям град, в който спираха непретенциозни, скромни на вид кораби, които пътуваха до Средиземно море. Ако Лемур продължеше да я търси, а несъмнено той щеше да го направи, той щеше да съсредоточи усилията си в Доувър или Плимут. Нямаше да си губи времето в малките пристанища по английското крайбрежие.
И, разбира се, той нямаше да търси едно момче.
Знаеше за предпочитанията й към мъжките дрехи, все пак познаваше я повече от двайсет и две години. Но щеше да предположи, с типично мъжка арогантност, че тя никога няма да обуе панталони, след като изглежда толкова добре в роклите, които беше ушил за нея.
Тя мразеше всяка една от онези рокли, с техните високи, задушаващи я яки, тежки поли и убити, кални цветове. Мразеше пристягащите корсети и дантеленото бельо, мразеше всички ония фустички, които трябваше да навлича отдолу, а също така мразеше и неудобните дамски обувки. И ги мразеше най-вече заради това, че й бяха подарени от Марк-Дейвид Лемур.
Приливът идваше и над скалите се носеше приятно бучене. Вълничките станаха по-големи и заемаха все повече пространство от мократа ивица пясък. Джулиет се наведе, за да навие крачолите на панталоните си. Дори ледените води на Атлантическия океан бяха добре дошли.
Тя се питаше дали не е направила сериозна грешка, като е напуснала „Птицата и перата“ и е последвала Филип Рамзи. Сигурно щеше да намери начин да се изплъзне от ноктите на Пинуърт. Щом беше успяла да избяга от Лемур, щеше да успее да избяга от всеки друг мъж. Пак погледна към господаря си, който все още беше вглъбен в работата си. Но Рамзи можеше да се окаже по-различен. Може би нямаше да успее да избяга от него. Той виждаше много повече неща от сър Невил — неговите сребристо-сиви очи бяха далеч по-остри, леко изпъкнали и жабешки. Те виждаха по-ясно дори от безцветните очи на Лемур. Щеше да й трябва доста изобретателност и най-вече смелост, за да надхитри силния, властен мъж, който седеше съвсем наблизо.
Джулиет нямаше съмнения, че притежава и ум, и смелост да го направи. Толкова лесно и просто беше да реши накъде да тръгне. Но при сегашната си заплата и сегашната си работа щеше да събере парите за пътуването до Италия чак като стане на трийсет години. Тези изгледи не бяха никак радостни. Можеше, разбира се, да продаде обиците. Но не го правеше заради една-единствена причина — диамантите на Макгауън бяха добре известни и ако се опиташе да ги продаде в някое провинциално градче, само щеше да доведе преследвача до собствената си врата. Освен това, щеше да има нужда от парите, когато се установи някъде.