Не, за да се измъкне от страната, май ще трябва да краде. Дамата на къщата имаше бижута, които стояха на тоалетната й масичка и винаги бяха в ужасен безпорядък, Джулиет вече се беше уверила в това. Можеше да вземе някое по-скромно бижу и да го продаде на някой безскрупулен капитан. По този начин щеше да си осигури място на кораба му. А можеше да си отваря очите и да види къде държат сухата пара. И ако Рамзи я ядосаше много, тя щеше да вземе цялата сума.
От друга страна, добре беше, че беше приела предложението му. Маубрей и Беси бяха толкова мили с нея, че не можеше да открадне от тях. Филип Рамзи, с язвителната си физиономия и хапливи забележки, заслужаваше това, което щеше да го сполети.
Слънцето се беше издигнало високо над главите им. Като прилежен слуга, тя трябваше да изпълни задълженията си. Дулси беше опаковала цяла планина от храна, Джулиет го знаеше добре, защото раменете още я боляха от тежестта на кошницата. Чудеше се дали трябва да сподели храната с господаря си, или трябва да го изчака да се нахрани, а после да вземе остатъците, да се скрие зад някоя скала и да ги изяде. Или може би трябва да чака, докато се изкачат обратно по дългия път до Сатърс Хед? Не, не знаеше как трябва да постъпи.
Погледна към хоризонта и през костите й премина тръпка. Копнееше да пътешества. Почти можеше да ги види, онези хора от миналото, с техните фалшиви обещания за сигурност, как отмъкват кораб подир кораб към скалите и плитчините на Заливчето на Мъртвеца. Чудеше се дали някога са платили за греховете си. И дали призраците на техните жертви не населяват останките на онзи кораб и самото заливче.
Джулиет не вярваше в призраци. Но, все пак, по-добре беше да се доближи до господаря си, който възбуждаше у нея странни чувства. Запъти се към него и хвърли небрежен поглед през рамото му към скицата, над която той работеше. Той обаче я обърна с лицето надолу и й се усмихна.
— Не ми трябва публика, когато работя — сряза я той.
— Много добре — изненадана, отвърна тя.
Грубата скица, нахвърляните щрихи бяха повече от точно възпроизвеждане на всички детайли. Те предаваха чувството за разрушение, за зловеща и мрачна самота, за изоставеност, за загуба и мъка и за неосъзнато престъпление.
— Ти критик на изкуството ли си, моето момче? — бавно провлече думите той и я изгледа с проникващия до дълбините на душата й поглед. Очите му наистина бяха забележителни. — Аз само съм нахвърлял образа. Тази скица ще ми напомня за моите странствания.
Бележникът, пълен със скици, рисувани от него, беше дебел и поизносен. Без да се замисля за последиците, тя протегна ръка към него. За нейна изненада, той й го подаде и проследи с поглед как тя сяда на пясъка до него и започва да го прелиства.
Скиците бяха повече от добри. Те бяха забележителни. Същината и детайлите, чувствата и разума, всичко беше идеално предадено. Рисуваните с молив и мастило рисунки бяха еднакво живи. Беше рисувал странни арабски градове и кози пътечки, които приличаха на онези, по които беше стъпвала в Гърция. Обръщаше страница след страница, завладяна от носталгия. Изведнъж спря изненадана на една страница, на която се виждаше огромна, гола жена.
— Сарита — каза тя с глас, изразяващ огромната й изненада. И успя да стъписа господаря си. Той се взря в нея.
— Откъде, за бога, познаваш най-известната куртизанка в Александрия? — запита я той.
Джулиет се усмихна. Усмивката й беше самодоволна, мъжка.
— И аз съм пътувал малко — каза тя. — Дори съм бил в къщата й на улица „Ел Бабеер“.
Тъмните му вежди се свиха неодобрително.
— Не е трябвало да ходиш — категорично рече той. — Кой глупак те е завел там?
— Мой п… приятел.
Без малко щеше да се изтърве и да каже „баща ми“. Наистина, по онова време тя беше на дванайсет години и, както обикновено, беше облечена като момче. Сарита я беше нахранила с грозде и сладки, а после беше изчезнала с Черния Джак Макгауън, като остави малката Джулиет да се забавлява с домашния любимец на Сарита — една маймунка.
— Тогава бях на петнайсет — продължи тя да доукрасява лъжата. — Моят приятел и аз спестихме пари и отидохме да я видим от любопитство, така да се каже.
— Съмнявам се — с горчива усмивка каза той. — Тя не си губи времето с недорасли момченца.
— Аз не съм недорасло момченце!
— Ами какво си тогава, млади Джулиън? — запита той, като дори не се постара да прикрие заплахата в гласа си.