„Дявол да го вземе“ — помисли си Джулиет. Той нямаше как да знае истината, но със сигурност беше много проницателен и беше разбрал, че под нейната външност се крие нещо. Тя сви коленете към тялото си, обхвана ги с ръце и се обърна, за да срещне погледа му. Не беше разбрала, че е седнала прекалено близо до него. Той се беше облегнал удобно на скалата, позата му беше отпусната, но тя не можеше да се отърве от усещането, че под привидното му спокойствие се крие неизчерпаема енергия, готова всеки момент да избухне. Той далеч не беше спокоен и тих човек.
— Вие какво мислите, че съм? — хладнокръвно му се противопостави тя.
Тогава той се усмихна с онази лека присмехулна усмивка, която предизвикваше у нея желание да го удари.
— Не съм съвсем сигурен. Може би ще е по-лесно да ти кажа какво не мисля, че си.
Джулиет почувства тръпки на ужас в стомаха си, но не се предаде.
— Добре — каза тя, — какво не мислиш, че съм?
— Не мисля, че си момче прислужник. Очевидно, ти си казал на Дулси, че майка ти е била слугиня в кухнята, а баща ти е бил моряк. Много се съмнявам във всичко това. Поне единият от родителите ти е от висшата класа. Може би си копелето на някой по-незначителен аристократ. А майката може и да е била слугиня в кухнята. Познавам едно момче, чиито родители са точно такива.
— Но това момче не съм аз, сър — отрече Джулиет. — Моят баща наистина беше моряк. И аз пътувах с него, след като останахме без майка ми. А после и той умря на борда на един кораб; започнах да странствам из Египет. Нямаше кой да се грижи за мен. Рано се научих сам да отговарям за себе си.
— Да, наистина — прошепна той. — И какво те накара да се върнеш в Англия? Носталгията по дома? Патриотизмът? Копнежът по родната земя?
Тя се опита да потисне усмивката, която напираше на устните й.
— Направих грешка — каза тя. — Мислех си, че трябва да се върна и да видя дали ще мога да намеря някои от роднините на майка си. Но те, изглежда, всички са измрели. Не успях да намеря никого. И така, аз мисля пак да тръгна към страните с топъл климат веднага щом събера пари да си купя билет.
— Винаги можеш да работиш като момче, което обслужва каютите — предложи Рамзи сериозно, но в сивите му очи танцуваше присмехулно пламъче. — Ти си достатъчно красиво момче и едва ли ще откажат да те вземат на работа.
— Като се има предвид какви неприятности си навлякохте, за да ме отървете от сър Невил, мисля, че сегашното ви предложение е само губене на време. Не мислите ли и вие така? — възрази Джулиет.
— Няма проблеми, моето момче — прошепна той. — Въобще не мисли за това. Но ако мислиш да спестиш пари за билет до Египет от заплатата, която мисля да ти давам, трябва да ти кажа, че доста си надценил моята щедрост.
Джулиет прехапа устни. Не трябваше така чистосърдечно да споделя плановете си, но все още можеше и сега да се защити.
— Ще трябва да следя и за някоя друга възможност.
— Да, сигурен съм, че ще следиш внимателно. Напомни ми да кажа на Ханигън да заключи всичките ни ценности.
— Сър! — запротестира Джулиет. — Не съм имал намерение да се отплатя за щедростта ви с кражба.
— Джулиън! — като я подиграваше, той й отговори по абсолютно същия начин: — Вярвам, че за нищо не те бива. Защо не видиш какви деликатеси ни е сложила Дулси? Аз май умирам от глад.
Тя се изправи с вродена грация, но после се сети за ролята си.
— Добре, господарю, ох — каза тя, като му отдаде чест. Присмехулният му глас достигна до нея, докато тя тършуваше из кошницата за пикник.
— Аз и ти имаме нещо общо, моето момче.
— И какво е то, сър?
Сякаш започваше да запомня и да използва добре това задължително „сър“, помисли си Джулиет, горда със себе си.
— И двамата не обичаме това благословено кътче, тази земя, това кралство — Англия — каза той.
— Не че не я обичам — призна тя. — Наистина, за някои хора тя е рай, един прекрасен остров. Но аз не се чувствам у дома си тук.
— Момче, което е чувало за Шекспир? — каза Рамзи. — Учудващо. Забележително. Да не си чул за него, докато си бил в дома на Сарита?
Тя срещна погледа му със забележително самообладание.
— След като я познавате достатъчно добре, за да направите тази скица, мисля, че знаете отговора на въпроса си. Тя не е жена, която си губи времето с интелектуални разговори.
Той й отговори с гръмогласен смях.
— Вярно, наистина. Но езикът на нейното тяло няма равен на себе си.
Тя почувства как неволно се изчервява. Можеше само да се надява, че тенът й ще прикрие руменината.
— Аз не знам за това — сковано отговори тя. Мисълта за високия мъж с елегантното слабо тяло, впримчен в дебелите, надарени ръце на Сарита, никак не й беше приятна.