Наистина беше горещо. Много й се искаше да се разхлади в хладните води на Атлантическия океан, но без да има свидетел на къпането си. А сега можеше да се отпусне и да позволи на изтощението от последните няколко седмици да я надвие, да позволи на слънцето да я напече чак до костите и да я стопли за първи път, откакто се беше върнала в тази студена земя. Легна по гръб на пясъка и почувства горещината му през леката батистена риза. Изпъна се, зарови босите си пръсти в пясъка и сложи ръце на челото си. Най-сетне беше сама и никой не я наблюдаваше.
Чувстваше се някак странно, по женски чувствена, въпреки панталоните и късо подстриганата си коса. Така излегната на яркото следобедно слънце, тя се чувстваше като добре охранена, доволна котка — грациозна, погълната от себе си, и малко порочна. Обстоятелството, че господарят й беше решил да се махне, беше чудесно и добре дошло. Ако я беше видял как се изтяга на пясъка, сигурно щеше да реши, че е дори по-странна, отколкото му се струваше досега.
Затвори очи и се загледа в светлите и тъмни петна, които танцуваха пред тях, причинени от играта на слънчевата светлина върху клепачите й. Вдъхваше аромата на морето, на земята и уханието на далечни рози, което се носеше из въздуха. И тогава, доволна и сита, тя започна да си спомня за събитията, които най-накрая я бяха довели на това място, точно по това време.
Като че ли всичко се случваше отново. Марк-Дейвид Лемур, неговата мека ръка държи нейната и слага венчалния пръстен на пръста й, дланта му е влажна и гореща, допирът — болезнен. След смъртта на Черния Джак тя беше изпаднала във вцепенение и не можеше да мисли ясно. Разсъдъкът й беше замъглен. Треската го беше покосила толкова бързо, беше превърнала пращящото му от здраве и бликащо от енергия тяло в скелет и му беше оставила сили само колкото да умре. Тя трябваше да се омъжи за най-добрия му приятел Лемур и да се върне в Англия с него.
Беше го направила, разбира се. Как въобще можеше да откаже нещо на скъпия си баща? Нима можеше да не се подчини на предсмъртното му желание? Наистина, през първата седмица тя нищо не усещаше и нищо нямаше значение. Едва ли беше усетила разликата. Беше прекарала времето в опаковане вещите на баща си. Целият му живот се събра в няколко вързопа и кутии.
Едва на борда на кораба, който ги носеше към бреговете на Англия, тя разбра, че е направила много сериозна грешка. Чувствата на Марк-Дейвид към нея не бяха искрени, той дори не изпитваше привързаност към нея. Представата му за дълго отлаганата брачна нощ беше такава, че той остави съпругата си наранена и унижена. И все още девствена.
Той се гневеше на нея и я обвиняваше за своето безсилие да изпълни сексуалния акт. Искаше от нея да му помогне, но тя беше ядосана и не искаше да го направи, а и не знаеше как. А после той я нарани, нарочно и умишлено. Да гледа нейната болка му доставяше неимоверно удоволствие.
Пътуването до Англия й се стори безкрайно. Дни наред тя не виждаше никого, заключена в малката си задушна каюта. А после Марк-Дейвид пак беше дошъл при нея. И отново се беше провалил.
Нямаше къде да избяга от борда на кораба, който се носеше през океана, освен в самите води, а Джулиет не беше готова да извърши самоубийство. Баща й я беше научил, че малодушието е най-страшният от всички грехове. Тя не искаше да се измъкне от изпитанията по този начин. Навеждаше очите си надолу, за да не види той изпълнения й с омраза поглед, говореше му нежно и чакаше да дойде подходящият момент.
А той не закъсня. Бяха в Лондон едва от три дни, а Лемур имаше намерение да я отведе в Чичестър, в мрачната и влажна стара къща, която принадлежеше на семейство Макгауън от векове. Черният Джак винаги беше казвал, че точно тази къща го е принудила да замине за топлите страни и да намрази завинаги проклетото студено време в Англия.
Джулиет беше обмислила добре плана си. Беше успяла да продаде диамантената карфица за вратовръзка, която принадлежеше на баща й, и да си купи чифт мъжки дрехи. Нямаше достъп до повечето от всеизвестните диаманти на Макгауънови, но Марк-Дейвид беше настоял да сложи покритите с диаманти обици същата онази вечер, защото щяха да посетят операта. А после беше забравил да ги изиска обратно. Те щяха да я предпазят от пълна катастрофа.
Не хранеше фалшиви надежди, че някой ще й помогне. Тя беше съпруга на Лемур, негова собственост. Нейната собственост сега му принадлежеше, а също така бяха негови и тялото, и душата й. Но умът и сърцето й все още си бяха нейни собствени, а тя повече не искаше да му дава тялото си. Отряза късо дългата си тъмна коса, облече се в мъжките дрехи, обу прекалено големите обувки и се измъкна в предутринния мрак.