— Опитах се да те събудя много нежно — каза той, а хладните му сребристи очи виждаха прекалено много. — Лицето ти имаше такова изражение, като че ли ти сънуваше някакъв много приятен сън.
— Не си го спомням — каза тя и се отдалечи от него. Това, разбира се, беше лъжа, но само наполовина. Тя не си спомняше целия сън, но знаеше, че сънят й беше свързан с неговата уста, с неговата целувка.
— Жалко — прошепна той. — Ти дори се беше зачервил. Може би ще промениш мнението си и ще поплуваш малко?
Тя сложи ръка на гърлото си и закопча ризата си.
— Не и аз, сър — каза тя, като навреме си спомни за неговото предупреждение винаги да използва един и същи акцент. — Вие може да поплувате, ако искате.
— Много великодушно от твоя страна — отвърна той. Този път усмивката му не беше присмехулна, тя просто издаваше факта, че той се забавлява. Беше ужасно привлекателна и Джулиет остана загледана в него като омагьосана. А после се опомни и скочи на крака. Сигурно беше ударила много силно главата си, щом мислеше за такива глупости. А и човекът, за когото мислеше, принадлежеше към онази класа, която беше най-големият й враг. Класата на мъжете.
— Време е да се връщаме — внезапно каза той, като се отдалечи от нея. — Изкачването нагоре по пътеката ще бъде по-трудно от слизането. Ако бях на твое място, щях да събуя тези неудобни обувки. Ще ги обуеш, когато стигнем на върха. Не искам да се приземиш отгоре ми.
— Да, сър — съгласи се тя.
Надяваше се, че в гласа й има достатъчно почтителност. Наведе се и започна да събира останките от пикника. Бележникът му със скици беше няколко метра по-нататък. Тя се протегна към него, същото направи и той. Нейните ръце първи го достигнаха и тя погали износената кожена подвързия. Той обаче грубо го изтръгна от ръцете й.
— Аз ще го нося — остро каза той.
Тя все още имаше проблеми с безпрекословното подчинение. Опита се да го задържи и нейният отпор, колкото и слаб да беше, се оказа достатъчен. Бележникът със скици падна на земята и се отвори на една грубо нахвърляна скица на красива спяща жена.
Джулиет, изненадана и шокирана, се втренчи в нея. Но, разбира се, това не беше жена. Беше съществото, за което Рамзи мислеше, че се казва Джулиън Смит. А и въобще не беше красива, никога не е била. Само че неговите щрихи я бяха уловили и предали така — по-красива и някак си по-чувствена. Приличаше на омагьосано същество от вълшебна приказка, което чака някой да го събуди и да го изтръгне от магията. Обикновено това правеше някой мъж, и то задължително с целувка. Но тя предпочиташе да спи, и то недокосната.
Безпокоеше я обаче мисълта, че той е стоял там и я наблюдавал, докато тя спи. Знаеше, че в древността са живели примитивни хора, които са смятали, че ако някой нарисува портрета им, това означава, че е хванал в плен душите им. И ето че сега тя не можеше да се отърве от странната, суеверна мисъл, че докато е запечатвал чертите й на хартията, той е уловил част от нея и я е запазил за себе си. И че тя никога няма да си я вземе обратно. Тази мисъл беше безкрайно смущаваща.
— Не е лоша — сопна се тя, след като взе скицника и критично изследва рисунката. — Но си ме нарисувал така, че твърде много приличам на момиче.
Този ход беше прекалено смел и тя с трепет и нетърпение зачака отговора му.
— Джулиън, моето момче — каза той, докато в същото време нежно измъкна скицника от ръцете й, — ти твърде много ме изненадваш.
— Как така, сър?
Рамзи сложи длан под брадичката й и отново допирът на неговата ръка накара кожата й да пламне и огън да протече по вените й. Стана й много, много горещо.
— Ти си безстрашен, нали?
В гласа му имаше странна нежност. Тези думи, без съмнение, също бяха странни. Джулиет застина като хипнотизирана, не направи никакъв опит да избегне допира на ръката му. Тя дори не можеше да откъсне погледа си от неговия. Далеч не беше безстрашна — ужасно се страхуваше от змии, плъхове и от Марк-Дейвид Лемур. Струваше й се, че мъж като Рамзи, за когото тя беше почти прозрачна, би трябвало да усети това. Но тя нямаше да му каже, разбира се. Тя навлажни пресъхналите си устни и каза:
— И от какво трябва да се страхувам? — отвърна тя.
Гласът й беше леко дрезгав, но тя си каза, че това е добре, защото е в подкрепа на ролята й и не издава колко нервна е всъщност.
Той се усмихна, този път в усмивката нямаше подигравателност. Тази усмивка беше нежна, сладка, очарователна и привлекателна. Тя разтопи малка част от коравото сърце на Джулиет.
— Ще ти кажа някога — прошепна той, — но не сега. Той пусна брадичката й и се отдалечи. Добре беше, че го направи. Трябваха й миг-два, за да се съвземе. Гледаше го как върви по пясъка и трепереше. В неговото докосване до лицето й имаше много повече еротичност, отколкото във всичките атаки на Лемур към тялото й. Внезапно, безпричинно я обзе неописуем ужас.