Изкачиха се по тясната пътека в мълчание. Тя вървеше пред него, не защото особено искаше да бъде така, а защото той не й даде възможност за избор. Той носеше всичко — нейните протести въобще не бяха чути. Но това беше добре дошло. Подскачаше по стръмната пътека, пъргава като дива коза, и се надяваше, че той не обръща особено внимание на гърба й. Подозираше, въпреки че, разбира се, не можеше да бъде сигурна, че извивката на гърба далеч не е момчешка.
Но ако тя се надяваше, че товарът ще му попречи да наблюдава, то значи, че беше подценила силата му. Когато стигнаха на върха, той беше абсолютно спокоен и дори не беше изпотен, стръмната пътека и тежкият товар въобще не го бяха затруднили. Джулиет откри, че тази невероятна негова сила също я смущава. Но нима всичко у Филип Рамзи я смущаваше?!
— Ела тук, момче — каза той, докато вървеше с широки крачки по пътя. — Доколкото те познавам, вече отново си гладен. Вече доказа, че стомахът ти е просто бездънна яма.
Джулиет заподскача волно след него. Странно, колко леко беше и на сърцето, и на душата й. Засега тя беше обречена да бъде с него в старата му и удобна къща в Сатърс Хед, засега трябваше да забрави за морето и корабите. Трябваше да се примири с това. И тя не само се примиряваше, но се и радваше.
— Предполагам, че ужасно ще надебелея — весело изчурулика тя.
— Можеш да поемеш още малко тлъстини.
— Аз все още ще раста — запротестира тя.
— Нима?
Въпросителните нотки в гласа му не бяха много ясно изразени и Джулиет реши, че може да се престори, че не забелязва иронията.
— Да — отговори тя, като се изравни с него. — Аз все още не съм достигнал пълния си ръст. Е, разбира се, няма да стана висок колкото теб — каза тя, задълбочавайки темата и хвърляйки кос поглед към огромното му тяло. — Баща ми не беше много над среден ръст, също и майка ми. Но все пак, не вярвам да остана чак толкова дребен.
— Аха, да. Твоят баща, морякът — каза Рамзи. — И кога, мислиш, ще достигнеш окончателния си ръст, Джулиън?
Тя сви рамене, пъхна ръце в джобовете си с един, на дяваше се, напълно момчешки жест.
— Не мога да кажа — безгрижно и весело отговори тя. — Още не съм станал мъж.
— Аха, не си — каза той, а гласът му издаваше, че неимоверно много се забавлява. — И скоро няма да станеш.
Къщата Сатърс Хед се разпростираше на ивица земя, вдаваща се в морето. Беше обградена с ниска каменна стена. Именно на тази стена беше седнал Ханигън, който ги чакаше, а грубото му зачервено лице изразяваше недоволство.
Но Джулиет не се страхуваше от нищо. На този мъж тя се доверяваше безрезервно, разбираше го и одобряваше всичко в него. Ханигън имаше една-единствена цел в живота си — добруването и щастието на господаря и господарката му. Като се тръгне от тази позиция, ставаше ясно, че любовта и грижите му се разпростират и върху хората, свързани с тях, включително и върху Джулиет. Той сигурно нямаше да повярва, че тя има намерение да ограби господаря му. Но ако я хванеше на местопрестъплението, той щеше да я спре без излишна грубост и щеше да й изнесе лекция за това, колко грешно постъпва, а после щеше да я изпрати в кухнята, за да напълни стомаха си.
— Изглеждаш така, като че ли си глътнал кисела ябълка, стари друже — отбеляза Рамзи.
— Можеше да ми кажете къде отивате, господарю мой — отговори Ханигън — Вал се върна преди час и двамата вече се тревожехме за вас.
— Мога да се грижа за себе си — весело каза Рамзи. — Освен това, както виждаш, взел съм със себе си младия Джулиън да ме пази от беди. Той е едно смело малко момче — лесно ще се справи с всичко, което може да ми причини вреда.
Ханигън показа неодобрението с едно леко изсумтяване.
— Може и така да е. Но следващия път все пак ми кажете къде отивате. Нов сте на това място, а тук може би има опасности…
— Бяхме в Заливчето на Мъртвеца — успокои го Рамзи. — Щом съм оцелял в пустинята и джунглата, сигурно мога да оцелея и в едно населявано от духове заливче.
Ханигън изведнъж пребледня и смръщи вежди.
— Но аз ви казах да не ходите там, господарю мой.
— Ханигън — каза Рамзи, спокойствието в гласа му беше измамно. — Знам, че сам си се провъзгласил за мой телохранител, но аз имам намерение да посещавам което си искам проклето място. Пет пари не давам за призраците. Джулиън също. Той не се страхува от нищо, нали, моето момче?
Тя слушаше размяната на реплики напълно очарована и не можа веднага да разбере, че се обръщат към нея.
— Точно така — хладнокръвно излъга тя. — Почти от нищо. Всъщност, страхувам се от змии.