— Не те обвинявам, момче — каза Ханигън, като неволно потрепна. — Аз също не обичам змиите.
— Нито пък обитаваните от духове заливчета — отбеляза Рамзи. — Жалко, че чак след като дойдохме тук, разбрах колко си суеверен.
— Суеверието помага, защото кара хората да бъдат по-предпазливи — разпалено каза Ханигън. — През целия си живот съм слушал да се разказват различни истории за това заливче. Там долу някакво дело останало недовършено. Изгубени души не могат да намерят покой.
— Ханигън се е родил тук — сподели Рамзи с Джулиет. — Семейството му все още живее тук из околностите. Сигурно те са напълнили главата му с тези приказки за призраци.
— Знам, каквото знам — загадъчно каза Ханигън.
— Сигурен съм в това, стари друже. Междувременно, аз се оттеглям, за да видя скъпата си съпруга. — В гласа му звучеше дълбока ирония. — Освен ако няма нещо важно, което трябва да споделиш с мен.
Ханигън погледна Джулиет, която не направи опит да скрие интереса си към разговора им.
— То може да почака.
— Хайде, ела с мен, момче — тихо каза Рамзи. — Сигурно умираш от глад.
Всъщност, този ден тя беше яла много и най-сетне се чувстваше сита, но нямаше намерение да си го признава. Завтече се след него, като осезателно чувстваше върху себе си учудения поглед на Ханигън, който ги наблюдаваше как влизат в мрачната и хладна къща.
Рамзи се обърна и тикна кошницата за пикник в протегнатите й ръце. Тя политна под тежестта й и още веднъж се удиви на огромната мощ на Рамзи. Той обаче продължи здраво да стиска скицника си, нещо, за което тя дълбоко съжаляваше. Искаше по-спокойно и по-внимателно да разгледа някои от рисунките. Особено онази рисунка, на която беше нарисувана тя и която беше така смущаваща.
Не беше предполагала, че притежава суета. Може би това, че искаше да види образа си по-привлекателен, отколкото мислеше, че е възможно, беше последица от този наложителен маскарад. Трябваше да подчини и за в бъдеще да контролира този импулс. Ако продължаваше да му се поддава, беше обречена на провал.
— Отиди в кухнята, момче — каза й той. — Аз ще остана при съпругата си доста дълго.
— Да, сър — съгласи се тя, но това изобщо не й хареса. — Ще се любите ли с нея?
Тя се спря, но твърде късно. Беше ужасена от мислите, които се въртяха в главата й. Той гръмогласно се засмя:
— Какъв нахален въпрос — възкликна той. — Разбира се, аз нямам намерение да ти отговоря. Защо питаш?
— Извинете, сър — отговори тя.
Червенина обливаше лицето й и този път тя нямаше как да я прикрие.
— Имаш ли още някакъв груб и безцеремонен въпрос, или мога да се оттегля? — запита я подигравателно той.
Тя го погледна. Той беше много красив мъж, макар и не в общоприетия смисъл. Смяташе за красиви мъжете, които бяха руси и широкоплещести, с пълни розови устни, сини очи и с безкраен наниз от зъби.
Този мъж беше слаб и жилав, тъмнокос и понякога страшен, с тясно, издаващо цинизма му лице, с опасни сиви очи и тънки, присмехулни устни, които обаче бяха неизразимо еротични. Той я беше очаровал още първия път, когато го беше видяла. Предполагаше, че щеше да го помни дълго, дори след като напусне Англия.
— Само още един — каза тя, решила да не показва малодушие.
— Давай, Джулиън — подкани я той.
— Защо Ханигън се обръща към вас с „господарю мой“?
Ударът попадна точно в целта. Лицето на Рамзи потъмня, а устните му останаха стиснати, но само за миг.
— Стара шега между двама ни — каза той, но в гласа му пролича колебание. — Ханигън винаги е бил самовлюбен и прекалено зает със собствената си персона, а аз винаги съм се заяждал с него за това и съм му напомнял, че дължи известно уважение на господаря си. В отговор, той започна да ме нарича „Ваше благородие“. Тогава бях още на десет години. Мислех си, че наистина съм един мъничък лорд.
— Да, наистина — каза тя, като същата представа изникна и в нейното съзнание.
— А сега, ти ми отговори на един безцеремонен въпрос, Джулиън — каза той и тя веднага усети заплахата в гласа му.
Обаче не трепна.
— Разбира се.
— Кажи ми от кого се криеш и откъде си избягал.
Глава 6
Сатърс Хед беше стара сграда, несиметрично разположена, отделните крила бяха строени по различно време и без предварителен план. Допълнителните постройки в двора бяха в плачевно състояние и само над конюшните покривът беше здрав и стабилен. Стаите и на Фелън, и на Валериън бяха на втория етаж на главната сграда и от тях се виждаше ивицата земя, която се вдаваше навътре в морето. Валериън беше разтворил широко прозореца, за да се наслади на гледката и на летния здрач.