— Къде е любимото ти домашно животинче? — запита той, когато Фелън влезе в стаята му, без да си направи труд да почука. — Според Ханигън, тя върви по петите ти още от сутринта. Мислиш ли, че постъпваш разумно?
— Изглежда доста дълго носиш рокли, Валериън? — безгрижно отбеляза Фелън и се запъти към перваза на прозореца. Седна на него и се загледа в прекрасната гледка, която се разкриваше оттам. Мракът значително се беше сгъстил, вятърът се беше засилил, а вълните бяха станали по-големи и по-силни. — Говориш като ревнива любовница.
— Не съвсем — каза Валериън и избухна в смях. — Въпреки че отчасти си прав. Доста дълго вече нося рокли.
Той с отвращение ритна дългите поли на роклята си.
— Как прекара времето си с твоята интелигентна приятелка, братко? Сигурно не ти беше лесно?
Фелън внимаваше да не изрази съчувствие в гласа си. Валериън не беше в настроение и нямаше да понесе ненавременната проява на чувства.
— Може и така да се каже. Само да не беше така нежна и любвеобилна. Сгушва се в мен като котенце, а аз едва се сдържам да не я катурна върху най-близката мебел.
— Жените се държат така помежду си, дават израз на своята привързаност. И запазват физическите прояви на своята привързаност за онези, които наистина ги заслужават — каза Фелън.
— Говориш ми за поведението на жените? — настръхна Валериън, но гневът му явно беше престорен и шеговит. — Ти, който винаги си мразил жените?!
— Аз ни най-малко не мразя жените. Просто не съм ревностен женкар и развратник като нашия покоен баща. Запазвам любовта си за онези, които нямат кой знае какви претенции и предпочитания и знаят какво ги очаква. И за онези, които знаят какво няма да получат от мен, пък ако ще да минат и хиляда години.
— Кажи ми, Фелън, какво няма да получат от теб жените, пък било то и след хиляда години?
Фелън се обърна и погледна брат си, който явно беше кандидат за нехранимайко. Валериън се беше излегнал на леглото и беше изпружил дългите си крака, здравите му глезени изглеждаха доста смешно под купа подплати и дантели.
— Много неща — каза той. — И между тях — любов, доверие, деца и титлата ми.
— Това означава, че нямаш намерение да се ожениш.
— Никога няма да се оженя — каза Фелън категорично. — Имам си причини за това решение. Една от тях е, че не съм открил нищо, което да ме убеди, че в брака е възможно щастие. — Той се облегна на стената и попита: — А ти?
— Ти си ужасен циник, Фелън. Наистина, признавам, че родителите ти не са особено подходящ пример за щастлив брак и за семейна топлина, но моята майка е достатъчно щастлива с нейния фермер — отговори Валериън, в гласа му се долавяше желание да защити и себе си, и майка си. — Предполагам, че и в брака може да се живее достатъчно добре.
— Ако имаш желание да се ожениш за фермерка. Софи не е за теб, Вал. Бих искал да мога да твърдя обратното…
— Знам го.
Усмивката на Валериън беше горчива, но изразяваше съгласието му с братовите думи.
— Ако не беше толкова богата и осигурена…
— И ако не беше от такъв добър произход — добави Валериън. — И ако аз не бях копеле, и ако не бях заподозрян в убийство, и ако не носех поли… Има ужасно много „ако“, братко мой. Прекалено много, и едва ли ще успея да се преборя с всички.
— Значи, си помъдрял и си взел правилното решение? Значи, ще стоиш по-далече от изкушението? — попита го Фелън, но прекрасно знаеше какъв ще бъде отговорът. — Ела с мен на континента. Там ще бъдеш в безопасност, докато аз мисля как да те измъкна от кашата.
— Аз ще направя точно това, което би направил и ти при подобни обстоятелства — отговори Валериън. — Ще отида на езда с нея утре сутринта.
— Вал, Вал — каза брат му уж подигравателно, но в гласа се долавяше и отчаяние. — Никога ли няма да поумнееш?
— Съмнявам се, че някога ще поумнея достатъчно. — Валериън скочи от леглото и закрачи из стаята. — Какво ново успя да научиш за новия член на нашето домакинство? Имаш ли някаква представа защо е облечена като момче?
— Направо я запитах от кого се крие. Отговори ми с непресторена изненада. Съмнявам се дали ще успея да изтръгна от нея някакъв верен отговор, освен ако не настоявам и не употребя сила. А не съм готов за това.
— И защо не? Поне единият от нас трябва да прекарва приятно и полезно времето си.
— Не сме тук, за да се забавляваме.
— Това доста облекчава мозъка ми. Вече започвах да се чудя — каза Валериън, спрял се пред един от прозорците — защо, всъщност, сме тук? И не се опитвай отново да ме убеждаваш да напусна страната. Омръзна ми да бягам. По-далече от тук не отивам. Но ти никога нищо не ми обясняваш. Защо, по дяволите, спряхме точно в Хемптън Реджис? Само защото Ханигън ни посъветва да го направим? Защо не останахме по-близо до дома, където можехме да правим нещо, вместо само да се мотаем безцелно и бездейно?