— Ако мислиш, че това принудително чакане ме забавлява, си много далеч от истината — каза Фелън горчиво. — Аз просто те изведох от Йоркшир, преди лудата ми майка и горещият ти темперамент да са те довели до бесилката. Извадихме късмет. Знаеше за това отдалечено и подходящо за целта място. Ако зависеше от мен, отдавна да съм напуснал тази проклета страна.
— Тогава заминавай! — гневно му отвърна Валериън. — Казах ти, че мога и сам да се грижа за себе си. Нямам нужда от твоята защита!
— Казваш това, без да мислиш. — Фелън с усилие се сдържаше да не избухне. — Щом отказваш да напуснеш Англия, то Хемптън Реджис си има своите предимства и без да слагаме в сметката твоето любовно приключение. Главното е, че е морски град. Веднага щом ти дойде акъла, можем да хванем кораба за Франция, още със следващия прилив. Друго предимство е, че семейството на Ханигън е разпръснато навсякъде из областта. Ние може никога да не ги видим, но те са наоколо и се грижат за нас. Ако някой дойде и започне да разпитва за Валериън Ромни, ще чуем навреме и ще успеем да избягаме. И ще потеглим към континента и към живота на необузданото веселие — кисело заключи той.
— Успокой се, сърце мое — каза Валериън. — Ще вземеш ли със себе си и нашия нов прислужник, ако се наложи да заминем?
— Не.
— Не? Ти ме учудваш, Фелън. Защо не?
— Защото, също като твоята любима интелектуалка, детето е невинно. Не знам защо е предприела този абсурден маскарад, но е истина, че тя няма нужда от евентуално съблазняване и последващо изоставяне.
— Няма да стане нужда да я изоставиш, Фелън — меко му възрази Валериън.
— Тя ще остане тук. Хората на Ханигън ще се грижат за нея, ако стане нужда. Но засега, аз също оставам тук. Неохотно, без да искам това, мога да добавя. Предполагам, че и тук сме в безопасност, предрешени като провинциален благородник и неговата съпруга — каза Фелън, все със същата горчивина в гласа. — Ти можеш да продължаваш да се измъчваш с твоята интелектуалка, а аз ще се измъчвам с новия прислужник. И можем само да се надяваме, че никой няма да ни намери тук.
— Кой мислиш, че го е убил, Фелън?
На този въпрос Фелън не искаше да отговори.
— Някой странстващ крадец — категорично отговори той. — Или някой луд слуга.
— Не, не е слуга — каза Валериън. — И не е крадец. — Техните очи, които толкова си приличаха, се срещнаха и дълго, дълго се гледаха, докато най-после помежду им се възцари безмълвно съгласие.
— Може и да грешим — каза най-накрая Фелън.
— Дори да не грешим, знаеш, че няма да ти позволя да предприемеш нищо по въпроса — отговори Валериън. — И без това съм й причинил достатъчно вреда…
— Но не трябва да заплащаш за това с живота си. И вредата, и болката й бяха нанесени от нашия баща, не от теб. Ти не си го молил за своето съществуване, но и не трябва да се отказваш от него, за да угодиш на една луда жена — твърдо отвърна Фелън. — Освен това, може и да грешим. Все пак, може да се окаже, че не майка ми го е убила.
Сега, след като думите бяха изречени на глас, неизказаното подозрение престана да съществува между двамата. Фелън трябваше да почувства облекчение, че най-после е изказал на глас мислите, които отдавна се бяха загнездили в главата му. Но вместо това той се почувства дори още по-разтревожен.
Валериън не отговори веднага и думите на Фелън увиснаха във въздуха между тях като тъмен облак.
— Може и да заминем — каза Валериън най-накрая. — Бих заминал за Франция или за Италия и бих прекарал остатъка от живота си там. Все пак, не съм аз този, който ще обърне гръб на наследството си. След смъртта на лорд Хари, аз вече не съм добре дошъл в Ромни Хол, дори и подозрението за убийството да падне от мен. Всъщност, нищо не ме задържа в Англия.
— Нищо, освен любовта ти към страната. Аз съм този, който предпочита да живее в чужбина и да се скита по света. Може би трябва да направя фалшиво признание, че аз съм извършил престъплението. По този начин ти поне ще можеш да се завърнеш у дома…
— Не бих ти позволил да направиш това заради мен — разярено му отвърна Валериън.
— И аз няма да ти позволя да се жертваш заради майка ми. И ето ни пак там, откъдето тръгнахме. Чакане, надежда за някакво друго разрешение.
— И ако не го намерим? — запита Валериън.
— Тогава ще заминем заедно.
Тонът на Фелън не допускаше възражения. Валериън беше единственият човек, за когото Фелън се тревожеше и чиято съдба му беше присърце, като се изключи Ханигън. Той нямаше да го изостави в този момент.