— Не съм подслушвал! — запротестира тя и ако вече не беше убеден, че умее прекрасно да лъже, може би щеше да й повярва. — Не знам какво ви е казал Ханигън, но аз просто минавах край вратата и ми се стори, че някой споменава името ми…
— Това няма да мине. Твоята стая е в задната част на къщата, зад кухнята. Нямаш работа на горния етаж.
Тя опита друга лъжа.
— Ами… бях любопитен. Не можете да обвините едно момче за това, нали? Аз съм нов тук. Откъде мога да знам дали вие заслужавате повече доверие от сър Невил? Разумно е да разбера колкото мога повече за новия си господар, нали?
— Да, не мога да обвиня едно момче за това — нежно каза той и се приближи още малко. Сега между тях имаше само няколко сантиметра, той дори чуваше биенето на сърцето й. — Само се чудех какви ли интересни новини си научил.
— Никакви — гласът й беше пълен с толкова искрено възмущение, че той почти й повярва. Почти. — Вратите са толкова дебели и плътни, а и вие, и господарката говорехте много тихо. Няма нищо лошо в една малка проява на любопитство, нали?
— Нищо лошо няма в любопитството — съгласи се той. — Но мисля, че те предупредих.
— Предупредили сте ме?
— Да не бъркаш и да не смесваш акцентите, на които говориш. А когато станеш нервен, гласът става направо женски.
На лицето й се изписа истинска, неподправена паника, която не можеше да се сбърка с нищо друго.
— Гласът ми все още мутира.
— Не мисля, че промените се дължат на мутирането на гласа ти — каза той с ирония. — Какво е истинското ти име? Джулия?
— Не знам какво…
— Спести ми това — каза той, като пристъпи още една крачка и сложи двете си ръце на стената до главата й, като по този начин я хвана в капан. — Прекрасно знаеш за какво говоря.
Погледна го в лицето, предизвикателна до последно, но това трая само миг.
— Проклет да си! — каза тя.
И направи сериозната грешка да сложи ръцете си на гръдния му кош и да направи безполезен опит да го отблъсне. Това беше достатъчно, за да го накара да загуби самоконтрола, който постигаше с цената на неимоверни усилия. Той хвана китките й, смъкна ръцете й долу и притисна тялото й в своето. Нейната сила беше нищо в сравнение с неговата, а сега той беше неумолим.
— Време е за малко честност, Джулия — тихо каза той. — Маскарадът свърши. Не си губи времето да ме убеждаваш, че си момче. Защото не си.
Тя се опита да се отскубне, но той нямаше намерение да й позволи да му се изплъзне.
— И така, кажи ми, моето момиче — каза той, а в гласа му имаше студенина и заплаха, — коя си ти?
— Пусни ме да си отида — каза тя.
Това беше молба, искрена и изразена толкова скромно, че изненадваше със своята простота. Той веднага я пусна и отстъпи назад, въпреки че тялото му се съпротивляваше и искаше друго. Видя как тя политна и се облегна пребледняла на стената зад гърба си, трепереше, не можеше да сдържи чувствата, които я вълнуваха в този момент. За жалост, страстта не беше сред тези чувства.
Нейната реакция даде незабавен и точен отговор на въпроса му. Тя бягаше от някой мъж. Мъж, който я беше наранил така, както само един мъж може да го направи. Искаше му се да проклина, да прокълне онзи неизвестен мъж и самия себе си, защото и той искаше да направи същото с нея.
— Добре — каза той, след като успя да овладее своите собствени силни чувства и реакциите на тялото си. — Обясни ми сега.
— Аз съм никоя — каза тя. — Ако ме оставиш да си отида…
— Не мисля, че мога да го направя. Мисля, че знаеш прекалено много за нас. Не мога да те оставя да се навърташ наоколо и да разказваш на хората неща, които те не бива да чуват.
— Но нима не искаш да си отида оттук, от този край? Все пак, аз те излъгах — лъжа те от самото начало.
Тя бързо губеше завидното си до този момент самообладание.
— Може и да си правила опити да ме излъжеш — каза той, — но никога не си успявала. Аз съм много опитен и виждам ясно нещата. Винаги усещам измамата. Нима не те изненада фактът, че не те оставяхме да вършиш черната работа? Да не говорим, че хората ни проявяваха завидна скромност в твое присъствие? Ако беше помислила малко, всичко щеше веднага да ти стане ясно. Щом си решила да поддържаш този абсурден маскарад, трябва да мислиш през цялото време.
— Не е абсурден! — запротестира тя. — Вече шест седмици успявам да заблуждавам хората и ти си първият, който прозря маскировката ми. Трябваше да се досетя — горчиво добави тя. — Ти имаш дяволски очи, също като тези на съпругата ти. Остави ме да си отида. Наистина не знам нищо, което може да навреди на теб или на домакинството ти. Ще се преместя в Плимут, може би, и…
— Имаше намерение да ме ограбиш, нали? — запита той. — Мислеше да преровиш джобовете ми и да си купиш билет за следващия кораб, който ще напусне бреговете на Англия. Мисля, че е настъпило времето да отговаряш на въпросите ми, скъпа Джулия. От кого бягаш и защо?