— Джулиет — тихо каза тя, предавайки се. Той направи грешката да се засмее.
— Трябваше да се досетя! У Шекспир има достатъчно жени, преоблечени като мъже, които си въобразяват, че могат да заблудят хората, въпреки че не мога да се сетя Джулиет да е предприемала такъв маскарад. Оказва се, че имаш романтична жилка.
— Никак не е смешно — гневно изсъска тя. — Пусни ме, или ще кажа на органите на правосъдието.
— Ще им кажеш какво?
— Че криеш нещо.
— Какво?
Той продължаваше да пита, настояваше за отговор, но внимаваше да не я докосва, въпреки че копнееше да го направи.
— Не знам — каза тя, а в гласа й се долавяше огромно разочарование. — Но то е свързано със съпругата ти и с твоя доверен слуга.
Фелън силно се изсмя.
— Такава гръмогласна титла за човек, скромен като Ханигън! Е, той няма да бъде дълбоко наранен от думите ти. Аз ще му спестя твоето мнение за него. Все пак, ти ще трябва да се погаждаш с него през следващите няколко седмици.
— Ще си замина оттук! — извика тя и се опита да се шмугне покрай него.
Той хвана тесните й рамене с големите си силни ръце и се учуди колко крехки, колко нежни са те.
— Никъде няма да ходиш — каза той. — Не и докато аз не реша да те пусна.
— Не можеш да ме задържиш тук.
— Не ставай смешна. Разбира се, че мога. С помощта на моя доверен слуга, разбира се. Без да споменаваме неговото многобройно семейство. Не можеш да направиш и десет крачки из тази област, ако аз не ти разреша. Приеми съдбата си, Джулиет. Оставаш тук.
— Защо?
Само за миг той остана загледан в нея. Беше объркан.
— Защо? — повтори той. — Защото ме забавляваш, а аз ужасно се отегчавам.
— Ако ме докоснеш, ще извадя сърцето ти — каза тя толкова разпалено, че той почти й повярва.
— Джулиет — прошепна той, — аз вече те докосвам.
И той раздвижи пръстите си и погали кожата под бялата батистена риза, а после и голата й шия. Тя потрепери. И нещо друго се прибавяше към чисто животинския й ужас, нещо, което тя не успяваше да скрие. Може би не се досещаше какво е, но то съществуваше — дълбоко вътре в нея, там, където другият мъж не беше успял да достигне и да я нарани.
— Моля те — каза тя отново и това беше достатъчно, за да пречупи волята му и да накара сърцето му да омекне. Но дали той притежаваше сърце?
Той се наведе и докосна мекото й вратле с устните си, много нежно, галейки нежната й кожа, чувствайки паниката, която пулсираше във вените й. Ароматът на кожата й беше дяволски приятен. Той искаше да плъзне ръцете си под проклетата риза и да я разкъса. Искаше да я събори в дъхавото сено и да се наслади на всеки сантиметър от кожата й.
Но кожата й беше студена и той знаеше, че тя се страхува. Вдигна глава и я погледна. Обмисляше дали да й даде някакви обещания. Реши да не го прави. Обеща само едно нещо на себе си и се надяваше, че ще спази даденото обещание. Обеща си никога да не я наранява, но не можеше да гарантира, че ще успее да го направи. Не беше сигурен, че ще успее да свали ръцете си от тялото й, независимо от това, колко силен беше нейният страх. По някаква необяснима и за самия него причина той я желаеше. Изпитваше неистов, неразумен копнеж по нея, който беше по-силен от всички сластни чувства, които беше изпитвал през изпълнения си с приключения живот.
Пусна я и двете му ръце останаха безпомощни. Видя как малкото й стегнато лице се отпусна, обзето от облекчение.
— Върни се в къщата — каза той с измамно спокоен и нежен глас.
— Какво ще правиш с мен?
— Абсолютно нищо, засега. Ще обсъдя положението с моя… с моята съпруга. Ние двамата ще решим какво да правим с тебе.
— Мога да служа като нейна камериерка — предложи тя с внезапен ентусиазъм. — Дулси е другата единствена жена в домакинството. Мисля, че мисис Рамзи може и да приеме моята помощ.
— Ще й предам твоето предложение — с доста крива усмивка каза той. — Отивай да си лягаш.
— Рано е.
— Лягай си — рязко каза той. — Или аз ще те заведа до леглото ти.
Беше достатъчно умна, за да разпознае заплахата. Тя се шмугна покрай него и се измъкна от конюшнята, без нито веднъж да погледне назад.
Той гледаше след нея и се питаше дали тя ще направи опит веднага да си тръгне, или ще почака няколко дни. Ще трябва да предупреди Ханигън, въпреки че неговият доверен слуга сигурно вече знаеше какво е положението.
Тя няма да стигне далече, той не се съмняваше в това. А и предполагаше, че тя ще изчака ден-два, за да приспи подозренията му. Не можеше, обаче, да го заблуди.