— Сър Невил е тук — каза тя, останала без дъх. — Дойде с онези двамата от Сатърс Хед. Те тримата искат вечеря и френски коняк — и Господ знае още какво. Дори е заета в общата зала, а на мен ще ми е нужна помощ.
Джулиън не се помръдна. Беси вдигна глава от мястото си до огнището. Широкото й лице излъчваше тревога и загриженост.
— Маубрей нареди момчето да не влиза в общата зала — каза тя.
— Те не са в общата зала, а в частния салон — нетърпеливо и избухливо отвърна Агнес. — А вие знаете какви са аристократите, трябва да съм там след секунда с поръчката. Изпратете момчето да донесе коняка.
— Не знам дали трябва да го направя.
Беси, изглежда, се разкъсваше от нерешителност. Тя беше безкрайно мила и любезна с него, а поръчението беше незначително. Може би трябва да се отплати за грижите. Каква ли опасност за него представляваха местните аристократи и хората от Хемптън Реджис?! Сигурно беше срещал и по-големи трудности и се беше справял.
— Ще го направя — каза той и стана от пейката, радостен, че може да се отдалечи от адския огън.
— Защо не си съблечеш жакета? — любезно и загрижено го запита Беси, и то не за първи път. — Сигурно ти е ужасно горещо.
Джулиън поклати глава, като се надяваше, че никой няма да забележи капките пот по челото му.
— Бях в места с много по-горещ климат доста дълго време — отговори той. — Сега нашият английски климат ми се струва ужасно неприятен.
Беси повдигна рамене и му подаде поднос с шише коняк и три кристални чаши.
— Внимавай по стълбите. Ако се случи нещо с тези чаши, ще трябва да се скриеш от Маубрей. А също така и от мен.
На Джулиън му бяха необходими само няколко минути, за да види същинския мек и добродушен Маубрей под престорено коравата външност. Усмихна се.
— Да, разбира се, ще бъде ядосан, ако ги счупя.
Беси закачливо му се закани с пръст.
— Не искам от теб дръзки отговори, момче. И стой по-далеч от очите на сър Невил.
— Защо?
Беси изведнъж се смути.
— Много си млад, нали, момко?
— Миналия октомври навърших седемнайсет — отвърна той, като намали с пет години възрастта си.
— Е, имал си достатъчно време да научиш за тези неща. Просто бъди любезен и стой настрани. Странен е този наш сър Невил, но в него има нещо… Няма значение — завърши Беси с въздишка. — Прави това, което ти казвам.
Джулиън си помисли, че сър Невил наистина бе странна гледка — бе последвал Агнес до частния салон на втория етаж. Успя да влезе незабелязано, а огромните му очи успяха да обхванат изцяло картината, която представляваха великолепният сър Невил и елегантните му гости, които очевидно флиртуваха с него.
Сър Невил беше облечен в червеникавокафяво. От ръкавите му се спускаше дантела; дантела украсяваше жабото му и дори пръстите му. Изтънялата му и оредяла коса беше вчесана според модата — в небрежна и рошава прическа, и беше оцветена в бледорозово, а кожата му дължеше много повече на изкуствените средства, отколкото на природата.
Тя беше смъртнобледа, а на умело избрани места се открояваха няколко цветни петна. В едната си ръка държеше лорнет, а в другата — ветрило, с което вееше на една доста едра, но привлекателна млада дама.
„Странно, наистина“ — помисли си Джулиън. Дамата, която несъмнено беше красива, изглеждаше много по-мъжествена от мъжа. Тя имаше едри кости, изглеждаше в добро здраве, а златистата й коса се спускаше на къдрици около широките й, млечнобели рамене. Лицето й беше прекрасно, с огромни сиви очи, високи скули, широка, чувствена уста и брадичка, която беше може би малко по-силно изразена, отколкото беше необходимо, за да бъдат спазени каноните на класическата красота. Беше облечена в бледосиня рокля. Талията й беше мъничко по-широка, а обутите й в леки обувки крака — малко по-големи, но това не пречеше усмивката й да бъде най-чаровната на света.
В този момент те и двамата видяха Джулиън и започнаха да го изучават, а гръмогласният им, весел смях внезапно заглъхна. Изведнъж му се прииска да има свободна ръка, с която да разхлаби яката си, но нямаше. Трябваше да се задоволи да запази лицето си спокойно, да държи погледа си учтиво забит в пода и да се надява, че ще се измъкне, без да успеят да го разгледат по-добре.
— Кое е това прекрасно младо същество? — тихо и монотонно запита един нежен женски глас.
Джулиън погледна към дамата, а после, шокиран, разбра, че гласът принадлежи на джентълмена.
— Той е нов, сър Невил — нервно отвърна Агнес.