Тя щеше да научи много неща за него. Щеше да му достави искрено удоволствие да я научи на някои неща за себе си, а и за света.
Глава 7
— Дявол да го вземе, дявол да го вземе, дявол да го вземе! — мърмореше си Джулиет под носа чак докато се добра до стаята си, където най-после остана сама и извика: — Дяволите да ги вземат всичките и да ги завлекат в пъкъла.
С голямо удоволствие използваше богатството на английския език от ругатни. Баща й я беше научил на тези, и дори на още по-лоши, но тя избягваше да използва най-грубите псувни. Марк-Дейвид Лемур ги беше изричал по неин адрес и тя не искаше да ги използва срещу мъжа, който виждаше прекалено много неща.
Тя можеше да кълне на много езици: на френски, италиански, гръцки, арабски и испански. Но нямаше по-добри от старите англосаксонски фрази, които единствено можеха да разпръснат лошото й настроение.
Хвърли се на тясното легло и се загледа през прозореца. Гледката на морето и вечерното небе й доставяше голяма наслада. Стаята беше малка и оскъдно мебелирана, но беше нейна, а това беше голямо предимство и я изкушаваше да остане. Никога преди не й бяха давали собствена стая в домакинство като това.
Беше права — беше глупава и сляпа, нямаше право да се надява, че никой няма да види какво се крие под външността й. Беше станала самодоволна и арогантна, вярваше, че ще успее да заблуди всички. Никой не се беше изтървал пред нея, никой не беше коментирал ситните й стъпки, които никак не приличаха на широките крачки на мъжете. Никой не беше събличал дрехите й, въпреки че Рамзи я беше заплашил. Но той го беше направил нарочно, за да види каква ще бъде нейната реакция. Тя не се беше издала тогава, но това се оказа недостатъчно да приспи подозренията му. Дявол да го вземе, дявол да го вземе, дявол да го вземе!
Нямаше да избяга веднага. Той ще я наблюдава, сигурно очаква бягството й. Той я познаваше прекалено добре — факт, който я плашеше още повече и заради обстоятелството, че беше проникнал под маскировката й. Никак не й харесваше, че се е намерил мъж, който да вижда ясно какво става в душата й.
Щеше да изчака два дена. Той нямаше да я докосне отново — все пак, той имаше прекрасна жена, а Джулиет отлично знаеше, че тя самата е дребна, мургава и обикновена. Лемур й беше дал да разбере, че й липсва онова, което всяка жена трябва да има — факт, който извънредно силно я радваше.
Ако успееше да дочака подходящия момент, щеше да бъде в безопасност. Все още щяха да й трябват пари, ако искаше да си купи билет за някой от корабите. Сега обаче се страхуваше, че след Рамзи, и някой друг може да прозре под маскировката й. Може би трябваше да обмисли наново стратегията си. Вече беше усвоила акцента на работническата класа. Може би можеше да си купи билет, предрешена като шивачка или като камериерка, която пътува към новото си работно място.
Но дори на нея това не й изглеждаше особено убедително. Сама жена на борда на кораб, особено на кораб, който тя би могла да си позволи; ще си навлече много неприятности и ще се изложи на опасности, които може би щяха да я накарат да избере дори Марк-Дейвид Лемур. Не можеше да си представи ясно всички възможни опасности, но на борда на кораб всичко се случваше.
Стана от тясното легло и отиде до прозореца. Погледът й се зарея над градините и морето, обгърна целия хоризонт — открай докрай. Нощният въздух беше изпълнен с аромата на рози, който се смесваше със соления мирис на океана. Тя се облегна на перваза и въздъхна. Трябва да избяга. Трябва да престане да си търси извинения и да храни напразни надежди, че ще успее да приспи подозренията на Рамзи. Защото, изправена лице в лице с истинските си чувства, трябваше да признае, че всъщност никъде не иска да замине. Не искаше да напусне това място, където за първи път от смъртта на баща си беше намерила сигурност и удобство.
И по някаква нелогична и необяснима причина, не искаше да се отдалечи от най-голямата заплаха, която някога беше срещала — мъжа, чийто дяволски очи лесно бяха проникнали под маската й. Мъжът, чието докосване я ужасяваше и отвращаваше, също като докосването на който и да е друг мъж, но в същото време разпалваше странни копнежи в нея, копнежи, които тя се страхуваше.
Тя решително се отдалечи от прозореца и се запъти към леглото. Повдигна тънкия дюшек и отново разгледа всичките си вещи, които наистина никак не бяха много. Лекото дантелено бельо, предназначено за изискана дама и другият чифт дрехи.
Джулиет седна на петите си, а в нея бушуваха гняв и паника. От вързопчето липсваха обиците, украсени с диаманти.