— Интересно — прошепна Фелън е поглед, вперен в бижутата, които Ханигън беше оставил на бюрото — не са неща, които едно момче от конюшните би место да притежава. Намери ли нещо друго, което би представлявало някакъв интерес?
Ханигън повдигна рамене.
— Тя се върна прекалено бързо. Трябва да ти кажа, че под дрехите си тя носи дамско бельо. Бельото също е от висока класа.
— Защо ли мисълта, че си се ровил в бельото й, никак не ми харесва? — запита Фелън с измамно спокойствие.
Ханигън се усмихна.
— Мисля, че вие по-добре от мене знаете отговора на този въпрос, въпреки че май не искате да си го признаете. Искате ли да я заключа в стаята й? Тя може и да реши, че времето е подходящо за бягство.
— Тя е енергично момиче и сигурно ще избяга през прозореца — каза Фелън. — Мисля, че просто ще скрия дрехите й. Тя няма как да се скита без дрехи. Въпреки че се преструва, че е свободомислеща, тя все пак има разум в главата си.
— Искате ли да се погрижа за нея?
Фелън знаеше, че Ханигън просто се заяжда с него и чака гневната му реакция.
— Не ме предизвиквай. Ако някой ще влиза в спалнята й, то това ще бъда аз.
— Знаех си, че ще кажете това — самодоволно отбеляза Ханигън. — Добре, ще оставя тази работа на вас.
Фелън беше готов да го извика обратно. Тревожеше го фактът, че изпитва необяснима и неразумна ревност. Нали беше решил, че никога през живота си няма да се влюбва в жена?! Докато успяваше да се държи настрана и да не се поддава на чувствата, всички жени щяха да му изглеждат еднакво хубави и добри и той щеше успешно да участва в играта Отдавна, още преди години, той се беше отделил от семейството си — физически и емоционално. Отдавна беше решил, че той самият няма да има семейство — съпруга и деца, че няма да води живота, който другите хора смятаха за нормален. Наследството му беше много мрачно и неясно, твърде нестабилно. Докато успяваше да държи чувствата и желанията си под контрол, нямаше защо да се тревожи.
Джулиет заплашваше трудно извоюваното му спокойствие, заплашваше самообладанието му. Мисълта, че Ханигън е докосвал финото й бельо, беше непоносима и го ядосваше. Мисълта, че той е влизал в стаята й, където тя лежеше, караше вътрешностите му да се свиват от обикновена, неусложнена и проста сласт.
Но не беше точно така, не всичко е толкова просто.
Сластта винаги ясно заявява за себе си и лесно се задоволява, ако не с една жена, то с друга. Ако продължаваше да се поддава на неразумните си копнежи по нея, щеше най-накрая да падне в пропастта. Не можеше да си позволи да се интересува прекалено много от нея.
Той почака да мине полунощ и обитателите на къщата да легнат да спят, а в нея да се възцари покой и тишина. Тя сигурно е заключила вратата, а може би дори я е барикадирала. Глупаво дете. Ако решеше да влезе, нищо не би могло да го задържи отвън.
Но сега беше в настроение за насилие. Излезе навън в градината и започна да обикаля около къщата. Лунната светлина му показваше пътя. Прозорецът на приземната й стаичка гледаше към океана. Той беше затворен, сигурно за да я предпази от хладния нощен въздух, но той го отвори само с едно леко побутване.
Тя лежеше, изпъната на леглото, а върху нея беше хвърлена лека завивка. Вратата беше подсигурена с един стол, на който лежаха дрехите й.
За него беше просто като детска игра да скочи през прозореца и леко да се приземи на босите си крака. Взе дрехите й и се обърна, за да излезе пак през прозореца, но се спря, поддавайки се на изкушението.
Тя лежеше по корем и той виждаше нежната, грациозна извивка на гърба й. Свитата й в юмрук ръка беше съвсем близо до устата й, а по бузите й се виждаха следи от изсъхнали сълзи.
Това го изненада. Джулиет не беше жена, която лесно би се поддала на слабостта и сълзите. Но сама в стаята си, изправена пред загубата на обиците й и пред разкриването на маскарада й, тя се беше предала.
Той протегна ръка, за да отстрани мокрите кичури коса от лицето й, но размисли и се спря. Ако я докоснеше, щеше и да я целуне. А ако я целунеше, докато тя лежеше съвсем гола в леглото, щеше да се поддаде на изкушението и да я люби. А ако я любеше, щеше да бъде принуден да я накара да си тръгне. Преди да е направил фаталната грешка да се влюби в нея.
А не искаше да я остави да си тръгне. Не и преди да е узнал какви тайни крие в себе си. Трябваше да се задоволи с един последен, изпълнен с копнеж поглед. След това отново се промъкна през прозореца, а нейните дрехи бяха преметнати през ръката му. Те миришеха на рози, на море, бяха запечатали нейното ухание. Той стоеше в осветената от луната градина и притискаше лицето си до грубия плат, вдишвайки нейната миризма. А после се съвзе, като че ли изплува от небитието.