Като че ли беше луд. Може би луната беше причината за тази лудост? Започваше да изглупява и да се побърква, също както Валериън беше побъркан по малката си интелектуалка. Не беше чак толкова луд, колкото беше майка му.
Не, не беше. Все още не беше.
Това особено проклятие все още го чакаше, все още беше някъде в бъдещето.
— Отивам да пояздя — каза Валериън на следващата сутрин.
Седяха на масата за закуска. Фелън го погледна над приборите, а очите му бяха присвити, за да хванат всички нюанси на настроението на брат му. Валериън не си правеше труд да прикрива настроенията и мислите си. Беше облечен в панталони и бяла риза, златнорусата му коса беше завързана отзад и разкриваше красивото му лице. Той наистина беше красив като жена, безстрастно си помисли Фелън. Но като мъж беше още по-красив.
— Мислиш ли, че е разумно? — меко възрази той и си сипа кафе.
Дулси приготвяше прекрасно кафе, вкусът му беше като на арабското кафе, което предпочиташе. Валериън обаче винаги казваше, че усещал зърната в устата си.
— Разбрах, че страховете ни са се оказали напразни и че нашата малка Джулиет още не е разкрила тайната ни. Може би ще е по-добре да я запазим.
— Нашата малка Джулиет? — повтори Валериън и също си сипа чаша кафе. — Означава ли това, че си готов да я делиш с мен?
— Недей да изпитваш търпението ми, Вал — каза Фелън.
Направи усилие и потисна инстинктивния си гняв. Никога преди не беше ревнувал жена, още по-малко пък от собствения си брат. Но сега ревнуваше.
— Тя предложи да ти стане камериерка.
— Наистина ли? Това може и да ми хареса. — Валериън се отпусна на стола и зачака гневната реакция на Фелън. Но Фелън не му достави това удоволствие.
— Не мисля обаче, че ще го направи. Тя мрази мъжете.
Чувството за хумор на Валериън си беше непокътнато.
— Предполагам, че ти ще успееш да я убедиш.
— Може би. Ако си направя труда.
— Уведоми ме, когато загубиш интерес към нея.
— Достатъчно! — гласът на Фелън прогърмя.
Чашите затракаха в чинийките си, толкова мощен беше ревът му Той вече не криеше чувствата си. След това добави, вече по-тихо:
— Мисля, че ясно дадох да се разбере, че само аз ще имам право да я докосвам.
— Да, братко мой, беше повече от ясен. Беше направо прозрачен — весело каза Валериън. — Любопитно е само колко груб и стиснат си станал. Не съм свикнал със сегашните ти настроения. Преди жените означаваха за теб само няколкочасово развлечение.
— Джулиет не е нещо повече от другите за мен. — Фелън беше категоричен.
— Нима? Защо тогава не искаш да я делиш с никого?
— Валериън…
— По дяволите, братко мой — каза Валериън, умолително скръстил ръце, — аз само се заяждам с теб. Тя не може да се мери с моята умница, поне аз мисля така. Но нали съм облечен в рокли, аз съм обречен на безбрачие.
— Винаги можеш да съблазниш Невил Пинуърт — предложи му Фелън.
— Той е само един нещастник. — Валериън сви рамене. — Къде е в този момент твоята героиня?
— Все още в стаята си, където ще остане и през следващите няколко часа.
— Откъде си толкова сигурен?
— Откраднах дрехите й.
Валериън изрази учудването си с леко подсвирване.
— И какво си откраднал, докато си бил в стаята й? — присмехулно запита той.
— Тя спеше, брат. Дори не разбра, че съм бил там. Ако реша да я имам, ще го направя, когато тя е в пълно съзнание.
— Ако?
Златните вежди на Валериън се извиха в дъга. Фелън се направи, че не забелязва.
— Тя също така притежава и чифт украсени с диаманти обици. Аз изпратих Ханигън да види дали няма да разбере нещо, свързано с тях. Очевидното обяснение е, че ги е откраднала и затова бяга и се крие. Аз обаче не мога да го приема. Тя не ми прилича на крадла.
— Но нали беше убеден, че тя се кани да обере джобовете ти и да бяга?
— Това е друга работа. Тя ме мрази. И смята, че играя опасна игра. — Фелън се облегна назад, наслаждавайки се на кафето. — Мисля, че обиците са нейни и че си имат своя собствена история. Скъпоценни камъни с такава големина лесно се разпознават и Ханигън ще намери отговорите на моите въпроси.
Валериън се протегна и си взе една козуначена кифла. Дулси беше усвоила и тънкостите на френската кухня. Тя беше достойна за уважение жена.
— И защо мислиш, че ще успее да ги намери? — запита Валериън. — Какви необикновени способности е развил този мъж, докато е странствал с теб?
— Мисля, че той винаги е имал определени способности — отговори му Фелън. — А и аз не се интересувам по какъв начин той се добира до сведенията. Предполагам, че има познати или роднини, които са осведомени за притежателите на по-известните диаманти и за кражбите, които са се случили напоследък.