— Ти си предан и верен работодател.
— Ханигън служи на нашето семейство още от времето преди моето раждане. Ти го знаеш също толкова добре, колкото и аз — простичко отговори Фелън. — Той е готов да умре за нас. За мен, а също и за теб — добави той.
— Вярвам, че се опитва да го стори. Но да се надяваме, че няма да бъдеш принуден да стига дотам.
Валериън стана, протегна се и каза:
— Е, аз тръгвам.
— Внимавай! Този край е доста пуст, а сега е още много рано. Не искам да има свидетели на утринната ти езда. Никак не си приличаме и никой няма да те вземе за мен.
— Какъв скучен досадник си ти, братче — заяде де Валериън.
— Не бих искал да те загубя.
— Ти си за мен по-добър брат, отколкото заслужавам. — Валериън изведнъж беше станал много сериозен.
— Вярно е. Все още можеш да имаш Джулиет — отговори брат му, като разпръсна събралите се у него чувства. — Хайде, отиваш да яздиш. Колкото по-бързо свършиш с ездата, толкова по-скоро ще облечеш роклята си и ще бъдеш в безопасност.
— Не ми напомняй за роклите — изстена Валериън. — Не ми е ясно защо все трябва да се връщаме към този абсурден маскарад.
— Щом се е оказал достатъчно добър за принц Чарли, значи е достатъчно добър и за теб.
Фелън внимаваше да изчисти гласа си от съчувствието, което изпитваше. Наистина той много добре усещаше разочарованието, което Валериън сигурно изпитваше. Той беше енергичен мъж, много обичаше жените, а сега беше като хванат в капан, облечен в рокли. Язденето беше наистина много опасно, но ако не яздеше, Валериън едва ли щеше да намери отдушник на чувствата си и щеше да избухне.
— Направи ми услуга. Сложи си шапка. По този начин хората ще те помислят за мен.
— Шапката няма да се задържи на главата ми при скоростта, с която смятам да яздя — каза Валериън. — Сигурно ще сметнат, че изисканата мисис Рамзи е мъжкарана и затова язди по мъжки и носи мъжки панталони.
— Съмнявам се. Яздиш съвсем като мъж.
— Благодаря на бога за това. Мислех си, че вече заприличвам на жена. Не искам да стана друг сър Невил.
— Нямаш никакъв шанс да станеш като него. Не и докато въздишаш по Софи.
— Ах, Софи — замечтано каза Валериън. — Тя ще причини смъртта ми.
— Да се надяваме, че няма, Вал. Искрено се надявам, че тя няма да ти причини зло.
На вратата се появи Ханигън, мълчалив както винаги. Фелън беше свикнал на маниерите му, защото двамата обикаляха света заедно през последните десет години: отначало в служба на армията, а после — за собствено удоволствие. Валериън обаче още подскачаше нервно при появяването на Ханигън.
— Аз също тръгвам — каза Ханигън. — Оставих дрехите пред вратата й, но тя отказа да я отвори. Каза ми да вървя да си гледам работата, но думите й бяха доста двусмислени.
— Напсува те, нали? — развеселен, запита Вал.
— На няколко езика.
— Е, тя поне ще поддържа формата ти в това отношение — каза Валериън. — Благодари на бога за това.
— Защо да благодаря на бога? Защо ми желаеш злото? — запита Фелън.
— Добре дошло е всичко, което разсейва скуката. Докато тя те забавлява, няма да ме караш да бягам от страната. Освен това, предполагам, че и ти ще искаш да останеш тук заради такова малко, очарователно същество като нея.
— Оценявам искреността ти, братко мой — с горчивина в гласа каза Фелън. — Надявам се, че тя е съвсем навременна.
Той остана сам и довърши закуската си на спокойствие. Валериън и Ханигън бяха излезли едновременно от стаята. Беше ярък, слънчев летен ден, ден, който можеше да се нарече спокоен и щастлив. Той си позволи няколко секунди бездействие, през които се поддаде на очарованието на деня и вкуси от измамното спокойствие, а после се запъти към кухнята, прекоси и пое към стаите в задната част на къщата. Нейната врата беше последната по коридора. Черните й дрехи все още бяха скупчени пред нея.
Той почука силно.
— Дрехите ти са тук и те очакват, Джулиет. Имаш пет минути да се облечеш.
— Върви по дяволите.
Гласът беше гневен, но долиташе приглушен от вътрешността на стаята. В него нямаше и следа от плач или съжаление, помисли си със задоволство Фелън. Тя наистина не беше от тези жени, които проливат сълзи и се поддават на разочарованието. Тя въобще не приличаше на жена, която би могла да плаче. Той мразеше женските сълзи. Сълзите, които беше видял снощи, сигурно бяха нещо, което твърде рядко можеше да се види на лицето й.
— Пет минути — повтори той, — или ще вляза и сам ще се погрижа за облеклото ти. Задачата може и да ми хареса, но се съмнявам, че ще хареса и на теб.