Тя му отговори на арабски, а псувнята беше толкова неприлична, че той беше шокиран. Но въпреки това ужасно се забавляваше.
— Права си — отговори той на същия език. — Баща ми наистина беше развратно магаре но не мисля, че някога е ял свински изпражнения. И доколкото знам, майка ми никога не се е съешавала с камили.
Тишината, която беше настъпила зад вратата, беше достатъчно красноречива.
— Пет минути — повтори той и се отдалечи, подсвирквайки си.
Той говореше арабски. По-добре от нея. Тя можеше единствено да повтаря псувните, които беше научила и механично запомнила, а той наистина можеше да води разговор на този език. И защо ли му трябва на един провинциален благородник да знае арабски?
Тя чакаше и внимателно се ослушваше. Чак когато стъпките му заглъхнаха, ти стана и отиде до вратата. Беше я подпряла с един стол, но не се съмняваше, че ако пожелае, той може да го строши и пак да отвори вратата. Не се съмняваше също така, че разполага само с пет минути.
Вече се беше уморила да проклина. Ругатните поемаха само известно количество от нейното разочарование, а след това загубваха тази си способност. Нищо нямаше да успее да извърши, ако само си стоеше в стаята и вдигаше пара.
Преброи до шейсет, след това отмести стола и предпазливо отвори вратата, увита в тънкото одеяло. Дрехите й бяха внимателно наредени на пода. Тя ги сграбчи и силно затръшна вратата зад гърба си.
Бяха мъжки дрехи. Тя се втренчи в тях шокирана, но с благодарност. Мислеше си, че Рамзи ще иска от нея да носи рокли, в най-добрия случай. А в най-лошия — нещо евтино и яркочервено. Явно го беше подценила, дрехите бяха като тези на сериозните ученици, черни панталони, жилетка и бяла риза. Три чифта дрехи и към тях пълен комплект ленено бельо.
Имаше само един проблем. Нямаше нищо, с което да стегне гърдите си. Наистина те бяха малки, но безспорно бяха много женствени. Въпреки че тя се смяташе за плоскогърда, беше по-надарена от златокосата съпруга на Рамзи, а беше чувала, че мъжете отдават голямо внимание на женските гърди. Но тя всъщност не искаше да се сравнява с мисис Рамзи.
Бързо се облече и започна да се мие, но остави на себе и собствената си батистена риза, в случай че господарят й наистина реши да изпълни заканата си. Изминаха цели десет минути, преди да отвори вратата. Точно навреме, почти е блъсна в него.
Нямаше представа как изглежда. Стаята й беше удобна, но в нея нямаше огледало. А и по неговото лице не успя нищо да прочете. Рамзи умееше да пази мислите си само за себе си. Нямаше нищо чудно в това, че тя се беше заблудила и беше сметнала, че е успяла да го излъже. Той само кимна с глава.
— Мисля, ще се съгласиш, че тези дрехи са по-удобни — каза той.
— Откъде ги взехте?
Тя нямаше намерение да се преструва повече и затова не добави „сър“.
— Ханигън има много способности. Аз просто трябва да го помоля и той ми доставя всичко. Открил съм, че понякога е по-добре да не го питам как намира нещата.
— Дали ще успее да донесе украсени с диаманти обици?
Рамзи дори не трепна.
— Напоследък не съм го молил да ми доставя такива обици. Нима искаш да притежаваш един такъв чифт? Аз бих ти предложил първо да ги заслужиш.
Джулиет щеше да изсипе няколко ругатни на гръцки, но навреме се отказа. Щом говореше арабски, може би знаеше и други езици. Но не можеше направо да го попита, а и той едва ли щеше да й отговори. Може би щеше да го направи, когато той е готов и е в настроение затова.
— Какво искате от мен?
Той се облегна на стената, обмисляйки въпроса й. Той наистина никак не приличаше на английски джентълмен с мургавото си присмехулно лице и сардонична усмивка. Не приличаше и на военните офицери, които беше срещала, докато пътуваше с баща си. И никак не приличаше на педантичния й съпруг.
— Зависи — отговори той.
— От какво?
— От настроението ми. И твоето желание да ми сътрудничиш. Засега Дулси има нужда от помощ в кухнята, а аз предполагам, че момче като тебе, което все още расте, има нужда от закуска.
— Казахте ли на Дулси?
— Дулси винаги го е знаела. Цялото домакинство знаеше за твоя маскарад.
— Защо тогава съм облечена в това? — И тя посочи панталоните си.
— Мислех, че ще ги предпочетеш. Но ако искаш, мога да ти дам някоя от роклите на Вал, макар да ми се струва, че ще ти бъдат прекалено големи.
— Тези дрехи са ми добре.
Усмивката му беше лека и студена.
— Освен това, ако облечеш рокля, хората в града ще заговорят, а ние предпочитаме да пазим всичко в тайна и да не даваме на хората повод за разговори.
— Но, тогава, защо въобще ме доведохте тук? Не беше ли по-разумно да ме оставите на милостта на сър Невил?