— Не мисля, че сър Невил щеше да бъде особено нежен или милостив с тебе — отговори гой, — а и бях отегчен до смърт. Ти беше относително забавна и аз с нетърпение очаквам другата част от прекрасните ти истории за майка ти, камериерката, и за баща ти, моряка.
— Но това беше лъжа.
— Сигурен съм, че и следващото ти обяснение ще бъде също толкова фантастично.
Тя се втренчи в него. Беше готова да му каже, че майка й е била шивачка, а баща й — коняр, но подозираше, че този път номерът няма да мине.
— Няма да си губя времето — каза тя с огромно достойнство — Вие няма да повярвате на нищо, което ви казвам.
— Може би няма — съгласи се той. — Но винаги можеш да ме изпиташ. Кой е баща ти?
— Не знам — важно каза тя. — Мисля, че майка ми не знаеше.
При тези думи той се усмихна. Усмивката му изразяваше число и неподправено удоволствие, а Джулиет отново почувства онези предателски тръпки.
— Очарователно — прошепна той. — А коя е майка ти?
Тя обмисли няколко възможни отговора, които бързо отхвърли.
— Вашата съпруга — сладко каза тя с надеждата, че ще го накара да избухне.
Но неговият гръмогласен смях я свари неподготвена и много я изненада.
— Това наистина ще бъде огромна изненада за Вал — каза гой. — Хайде, отивай в кухнята, момче, и виж дали можеш да измислиш нещо по-смислено.
Той се обърна и се отдалечи бързо. Изчезна в края на коридора и като че ли никога нямаше да се върне. Може би завинаги беше изгубил интереса си към нея.
С присвити очи тя го гледаше как се отдалечава. „Още по-добре“ — каза си тя. Беше й дал нещо — беше й подсказал как да оцелее в Сатърс Хол. Трябваше само да бъде ужасно отегчителна и щеше да предотврати всякакви опити за внимание от негова страна. Не че много й се отдаваше и затова се питаше дали не преувеличава малко способностите си.
Едно нещо беше сигурно: тя не искаше никога вече да почувства ръцете му върху тялото си. Усещането беше прекалено обезпокоително, прекалено объркващо. Най-разумният начин да се защити като че ли беше да се сприятели със съпругата му. Той сигурно нямаше да се бърка в отношенията между съпругата си и нейната камериерка.
Ако се беше тревожила каква ще бъде реакцията на Дулси и как тя ще я посрещне в кухнята, скоро трябваше да се увери, че няма нищо страшно. Дулси сложи обилна закуска пред нея, а после седна да бели картофи със същото весело настроение и бодър дух които винаги показваше. Джулиет почти беше готова да реши, че Дулси не знае истината за нея, но тя се обърна към нея с името „Джулиет“.
— Нещо друго? — попита Джулиет, след като пусна и последния картоф в купата с вода.
— Нищо засега. Излез малко. Иди да се разходиш и да подишаш чист въздух Предполагам, че по-късно през деня ще потрябваш на господаря. А сега времето си е изцяло твое.
Джулиет никак не се успокои от това предложение. Тя като че ли предчувстваше, че господарят наистина ще я извика после.
— А къде е мисис Рамзи сега? — запита тя с възможно най-невинен глас.
Думите й изненадаха дори невъзмутимата Дулси.
— В стаята си, предполагам — каза тя след моментно колебание. — Тя току-що се върна от езда. Ако бях на твое място, не бих се приближавала до нея без разрешението на господаря.
— Защо?
Дулси изглеждаше извънредно объркана.
— Защо? — повтори тя. — Защото… а-а… рано сутрин тя е бясна като дявол. Хвърля разни неща, наистина.
Джулиет нито за миг не повярва на думите й.
— Но тя няма такъв вид. Изглежда много мила и възпитана.
— Не всичко е такова, каквото изглежда — категорично отряза Дулси. — Стой по-далеч от нея, мис, ако не искаш да пострадаш.
— Разбира се — тихо се съгласи Джулиет.
Но веднага реши, че никой и нищо не би могло да я застави да стои по-далече от мисис Рамзи. Нейният съпруг можеше да забрани достъпа до нея, но решението му щеше да бъде неочаквано грубо и абсурдно. Тя си взе ябълка и излезе навън. Зарадвана от яркото слънце, тя тръгна към конюшните.
В момента, в който никой не можеше да я види през прозореца на кухнята, тя заобиколи къщата и се покатери върху широката каменна стена Скочи от другата й страна и тръгна през градината с рози, която имаше спешна нужда от плевене. Розовите пъпки почти не се виждаха и Джулиет се спря опечалена. Малко й трябваше, за да остане там и да започне да плеви, но имаше по-важна работа, напомни си тя. Трябваше да се добере до мисис Рамзи и да си осигури нейната помощ, преди онзи дявол, съпругът й, да я е спрял.
Предната врата беше широко разтворена, за да пропуска слънчевата светлина. Наоколо не се виждаше жива душа. Джулиет се шмугна вътре и се заизкачва по предното стълбище. Беше се събула боса, за да стъпва по-тихо. Беше се отправила към стаята на мисис Рамзи и мислеше, че няма начин да я сбърка. Вече знаеше, че, за съжаление, вратите и стените са доста дебели и не допускат шпиониране и подслушване. Но мислеше, че ще успее да се увери поне дали господарката на къщата е сама в стаята си. А може би беше заета със съпруга си?