Нямаше как да се сбърка студената му мъжка усмивка. Как му беше извикал брат му? Не беше Филип. Фелън?
— Ще ти кажа, моя скъпа Джулиет — прошепна той, — ако и когато реша да ти се доверя.
Той протегна ръка и докосна устните й. Пръстите му бяха нежни и търсещи, а кожата им беше леко загрубяла. Тя отдръпна главата си назад и го погледна.
— Е, сега поне няма да му се налага да носи рокли вкъщи — продължи той спокойно. — Знам, че той ще бъде възхитен.
— Фелън — каза тя.
Той присви очи.
— И това ли успя да дочуеш?
— Това истинското ти име ли е?
— Да — каза той безизразно.
— Странно име.
— Да, име, което бие на очи — съгласи се той. — Според майка ми, то означава „вълкът“.
Чувството за сила, което Джулиет изпитваше, явно беше временно и изчезна така бързо, както се беше появило. Името му беше много подходящо.
— Мисля, че не трябва да оставам тук.
— Аз пък мисля — решително каза Фелън, — че няма да си тръгнеш, докато аз не ти кажа. А това няма да стане скоро. — Той отстъпи крачка назад и добави: — Качи се обратно горе. Предполагам, че Валериън вече е прилично облечен. Вие двамата трябва официално да се запознаете.
— Мисля, че видях от брат ти повече, отколкото бих желала — измърмори Джулиет.
— Да, вероятно е така — с горчивина в гласа каза Фелън. — Няма значение, ще правиш това, което ти казвам.
— А ако откажа?
— Ще приема, че си малка страхлива госпожица, която бяга от суровия си и строг баща. И ще направя всичко възможно да те върна на скъпото ти семейство.
— Ще дойда — горчиво се съгласи тя.
— Да, така си и знаех.
А Джулиет се чудеше дали би могла да убие мъж. Сигурна беше, че може да опита и ще й достави радост.
Глава 8
Жената беше грациозна, прекрасна. Но мъжът, когото беше изненадала в банята, беше дори още по-привлекателен. Висок, силен и невъобразимо мъжествен, въпреки че лицето му беше много красиво, а косата му — копринена и златна като узряло жито. Той стана, щом Джулиет влезе в стаята, а на изразителната му уста заигра горчива усмивка. Самообвиняваше се за онова, което беше станало.
— Предполагам, че вече няма тайни между нас — каза той, като й се усмихна чаровно. — Аз съм Валериън Ромни.
— Ромни? — запита тя и постави малката си ръка в неговата.
— Валериън!
Гласът на Фелън долетя точно иззад гърба й, но предупреждението му закъсня. Брат му повдигна рамене. Тя му беше предложила да си стиснат ръцете по мъжки, но той обърна дланта й и й целуна ръка.
— Тя живее с нас, Фелън. Рано или късно, щеше да разбули всички тайни. Ако питаш мен, сега ми е по-леко на душата. Играеш ли шах?
— Не много добре — призна си тя.
— Още по-добре — каза Валериън. — Брат ми винаги безмилостно ме побеждава. Сега ще мога да си отмъстя на теб.
Над рамото му тя погледна към мъжа, чието име явно беше Фелън Ромни. Той стоеше и просто ги наблюдаваше, а в сребърносивите му очи нямаше никакво изражение.
— За мен ще бъде удоволствие — каза тя скромно. — Ако не съм необходима в кухнята.
— Няма да я караш да работи, нали, Фелън? — под формата на въпрос, но доста настоятелно, го помоли брат му.
— И защо не? Тя дойде тук като момче за всичко, а не като момиче, за което трябва да се грижим — отговори той и се отправи към вратата.
— Тя може да бъде моят паж — заяви Валериън — Може да й дадем костюм от кадифе и тя ще ми подава парфюма, когато ми потрябва.
— Но ти не искаш свидетел на срещите си с интелектуалката, нали, малки ми братко? — запита го Фелън.
Усмивката на Валериън стана несигурна, а после изчезна.
— Да, не бих желал — съгласи се той. — Въпреки че чуждата компания може и да е добре дошла. Поне ще ме накара да се сдържам.
— Аз пък разчитам на здравия ти разум.
— Ако бях на твое място, не бих разчитал на него. Здравият ми разум като че ли излита през прозореца в момента, в който се оставя ти и Ханигън да ме убедите да навлека някоя рокля — каза Валериън, а гласът му преливаше от отвращение.
— Това е много добро прикритие — колебливо рече Джулиет. — Никога не бих се досетила.
Валериън й се усмихна.
— Защото и ти самата беше заета да се мъчиш да изкараш другите глупаци. Признавам, изглежда имам актьорска дарба. Може би трябва да си опитам щастието на сцената, Фелън. Ако се наложи завинаги да напуснем Англия.
— Да напуснете Англия? — повтори Джулиет.
— Валериън — уморено каза Фелън, — какво е станало с твоето благоразумие?
— Използвах го като защита срещу всички други — каза той. — И сега не ми остана такова, че да ме защити от твоя шпаньол.
— Шпаньол? — обиди се Джулиет.