— Защото те влачи след себе си под фалшивия предлог, че иска да те държи под око. Макар че сега, след като се вгледам в тебе, виждам, че ти въобще не приличаш на шпаньол. Може би приличаш на лъвица. Или на много млада вълчица. Въобще не си кротка, нито пък безинтересна.
Разбира се, той сигурно знаеше какво означава името на Фелън. Изборът му на животни, на които да я оприличава, не беше случаен.
— Мисли за мене като за малко, галено кученце — каза тя с неискрена приветливост. — Много дебел, злонравен мопс с много остри зъби.
Валериън избухна в гръмогласен смях.
— Тя ми харесва, Фелън — каза той. — Наистина, много ми харесва.
— Така ли?
Гласът на Фелън беше студен и уклончив. Джулиет потисна импулса си и не погледна към него. Не се досещаше какво мисли за нея по-големият брат, а и не искаше да знае. Защото можеше да й се прииска да го накара да мисли за нея по друг начин, а това щеше да бъде катастрофално.
Валериън беше друго нещо. Красив, очарователен, весел, той беше много различен от мрачния си, вечно замислен брат — така, както денят е различен от нощта. Той не представляваше заплаха за нея. Защо тогава сърцето я теглеше към Фелън?
Никога не е била особено прагматична, но последните седмици напълно бяха разклатили здравия й разум. Колкото по-бързо избягаше от това загадъчно семейство, толкова по-добре щеше да бъде. Вече знаеше, че не може да разчита на никого другиго, освен на себе си. Трябваше винаги да помни това — особено тогава, когато се поддаваше на усмивките и студения чар на този мъж.
— Докато говорим за галени кученца, трябва да ти кажа — каза Фелън, — че идеята на хубавата Джулиет започва да ми харесва. Тя може да те следи със зоркото си око, докато си на посещение при мис Де Куинси. Защо да не купим един джафкащ малък териер, който младият Джулиън да носи с вас, където и да отидете?
— Не можеш да ме уплашиш, Фелън. Намери териера и ние ще го носим със себе си — мило се съгласи Валериън. — Междувременно, остави Джулиет при мене. Искам да си говоря с някого.
— По-късно, сополанко. Точно сега ми е необходима.
Джулиет се обърна и го погледне право в очите, но както винаги, не успя нищо да прочете в тях. Те бяха все така неразгадаеми. Не искаше да отиде с него, и то само защото не искаше да се подчинява на командите му, които даваше без някаква ясно определена цел. И защото не искаше да се отдалечи от лъчезарния брат, за да отиде с несъмнено по-опасния от двамата. Наистина ли не искаше?
Знаеше, че няма избор. Направи нисък поклон.
— Да, Ваше благородие, господарю мой.
Валериън се задави от смях.
— По-добре внимавай с нея, Фелън. Да не вземеш да я тръшнеш, когато ти се присмива. Не можеш да постъпиш така с дама.
— Аз не съм толкова сигурен в това — студено каза Фелън. — Ела, момче.
Той даде нареждането си с глас, изпълнен с ирония. Тя веднага го последва, питаше се дали трябва да му говори учтиво, или не. Резкият й, понякога груб език, винаги й беше създавал проблеми и винаги й беше трудно да го сдържа. Дали имаше нещо, което щеше да загуби, ако не му се подчиняваше. Реши, че няма.
— Бих искала да не правиш това — каза тя.
Фелън се спря на най-горното стъпало, обърна се и я погледна със спокойствие, което беше силно смущаващо.
— Да не правя кое?
— Да не ме наричаш „момче“ с такъв сарказъм.
— Прости ми — каза той, но в гласа му нямаше и следа от искреност. — Казвали са ми, че цинизмът е най-големият ми недостатък.
— Съмнявам се.
Усмивка озари мрачното му лице.
— Без съмнение, ти мислиш, че имам и много по-големи недостатъци — предположи той.
— Без съмнение — смело потвърди тя.
— Искаш да ме предизвикаш да те пратя да си вървиш по пътя ли? Както вече отбелязах, ти си прекалено наивна. Ако ме ядосаш много, ще се погрижа да стоиш заключена в стаята си.
— Мога да изляза през прозореца.
— Знам това. Аз самият влязох през прозореца в стаята ти, когато взех дрехите ти. Ще се погрижа да сложат решетки на прозореца.
Тя почувства как пребледнява.
— Ти ли го направи?
— А ти кой мислеше, че го е направил? Ханигън? Въпреки че изцяло му се доверявам, аз не бих му позволил да се разхожда в стаята на спящо момиче. Той е мъж, все пак, и се поддава на същите изкушения, на които се поддават и останалите мъже.
— Но не и ти.
— Моля?
— Ти не си бил изложен на никакви изкушения, когато си влязъл в стаята ми.
Тя продължаваше да говори по темата, като пренебрегваше собствената си безопасност.
— Напротив — каза той, а гласът му беше нисък, равен, криещ особена заплаха. — Но имах предимство, знаех какво искам да направя с тебе.
— Ще си направиш ли труда да ме осветлиш по въпроса? — Откри, че може да говори почти толкова присмехулно като него. Почти. Фелън Ромни беше недостижим.