— Не.
Тя го погледна, но не изказа разочарованието си.
— Към кухнята, момко Джулиън — каза той.
— Вече помогнах на Дулси…
— Тя има нужда от повече помощ — спокойно възрази Фелън.
— Ти просто искаш да ме държиш по-далече от брат си — доста проницателно отбеляза тя.
— И защо бих искал това?
Тя се замисли. Ревността не беше сред възможните мотиви.
— Защото трябва да го предупредиш да не бъде така откровен. Не бива, ако искате да запазите поне някои от тайните си, мистър Ромни.
Тя използва истинското му фамилно име и дори постави ударение на него с надеждата, че ще го накара да реагира. Отговорът му обаче, не й хареса.
— Грешно име, малка моя — прошепна той с подигравателна усмивка. — Но ти си права за брат ми. Ще трябва да завържа езика му на възел, преди да ти разреша да се доближиш до него. Той трябва да се научи от тебе как да пази тайна.
Кой знае защо, тя беше извънредно доволна от този неясен комплимент.
— Но дори това няма да помогне — добави той.
— Кое?
— Способността ти да пазиш тайна. Когато реша да разбуля тайните ти, ще го направя. А засега може да си ги запазиш. Имам друга, много по-важна работа.
Той се отдалечи, после се обърна и й подхвърли през рамо:
— Към кухнята, дете.
Обръщението му я обиди.
— Аз съм на двайсет и две години.
Той повторно се обърна и я погледна. С нищо не можеше да се сбърка триумфът, който се излъчваше от него.
— Колко си стара, а? — прошепна той. — Никога не бих се досетил. Ето сега мога да ти дам един урок. Аз просто те изиграх, за да ми дадеш някаква информация. И останалото мога да измъкна също толкова лесно.
— Опитай се — предизвика го тя много ядосана, и то преди всичко — на себе си.
Той пристъпи към нея и този път тя успя да прочете нещо на лицето му — решителност. Щеше да я докосне. А тя ужасно се страхуваше, че може да започне да харесва докосванията му.
— Няма значение — бързо каза тя. — Вярвам ти.
И тя се обърна и бързо се втурна надолу по тъмното и тясно стълбище към кухнята.
Фелън трябваше да бъде доволен от развитието на нещата. Или поне така си казваше, докато седеше съвсем сам в библиотеката на Сатърс Хед и гледаше към светлината на късния слънчев следобед. Последните няколко дни бяха изминали в относително спокойствие и хармония. Влизането на Джулиет в техния живот беше отвлякло, поне временно, Валериън от налудничавите му мисли за рисковани начинания. Разбира се, той пак яздеше гологлав по брега, за да облекчи неспокойствието си. Но останалото време прекарваше с Джулиет. Играеше с нея на шах, заяждаше се с нея, и се опитваше, напълно безуспешно, да изтръгне тайните й. Той не направи нито един опит да отиде до Хемптън Реджис и да посети уж невинната мис Софи де Куинси, а за това Фелън можеше да бъде единствено благодарен. Още няколко дена и той може би щеше да убеди Валериън, че Париж е един прелестен град.
Фелън знаеше, че трябва да се откаже от интереса си към Джулиет и да се жертва за доброто на Валериън. Но дори братската преданост си има граници. Този път границата имаше вида и формата на дребно, изпълнено с решителност същество, което не осъзнаваше колко женствено и привлекателно е всъщност.
Вероятно в това беше и силата на нейния чар. Повечето жени флиртуваха, като използваха всички оръжия от арсенала си, за да завладеят мъжете, независимо дали имаха нужда от тях, или не. Или го правеха просто за да поддържат формата си.
Фелън винаги беше смятал флиртуването за много досадно и скучно. Но Джулиет Еди-коя-си беше съвсем различно нещо. Тя наистина не искаше никого да омагьосва, нито да съблазнява. Нейната грация и женственост идваха някъде отвътре, те бяха самата й същност, но тя не го съзнаваше и затова беше още по-желана.
С мрачен хумор Фелън си мислеше, че му е много трудно и тежко. Ще трябва да се отърве от нея. Ако не го направеше, щеше да му се наложи да окуражи Валериън да легне с нея. А не можеше да направи нито едното, нито другото. Доколкото можеше да разбере, а той ги наблюдаваше с ревниво око, Валериън се отнасяше към нея като към по-малък брат, като към питомно кученце, все едно, че тя беше нова играчка. И докато това продължаваше, на него нямаше да му се налага да взема решение. И щеше да успява да потиска собствените си мъжки желания, независимо колко неразумно силни бяха станали през последната седмица.
Господи, само ако можеха да напуснат това място! Да я остави тук и да забрави за изкушението, което тя беше за него, без да го съзнава. Фелън нямаше дом, а и не искаше да има. На континента той се чувстваше свободен. Там можеше да скита, да открива, да живее.