Сър Невил дори не удостои с поглед сервитьорката. Неговите леко изпъкнали, сини очи бяха приковани в лицето на Джулиън. Погледът му беше гладен, хищен.
— Това ми е ясно, момиче — изстреля той думите, затвори ветрилото и се приближи до Джулиън. — Как се казваш, момче? — продължи да пита той с нежния си, превзет глас.
Джулиън остави подноса на масата, като се надяваше, че ще успее бързо да се измъкне, но сър Невил го изпревари. Сложи костеливия си бял пръст под брадичката му и повдигна лицето му.
— Остави го на мира, нещастнико — заяде се с присмехулен тон дамата. Гласът й беше дрезгав и по-дълбок, отколкото на придружаващия я мъж. Тя говореше бавно и приятно провлачваше думите. — Не виждаш ли, че момчето е съвсем невинно. И въобще не е твоят тип.
— О, аз обичам невинните момчета — тихо промълви сър Невил, а пръстът му милваше брадичката на Джулиън. Кожата на Джулиън беше гореща, а тази на сър Невил — студена. — Наистина, много обичам да ги покварявам.
В стаята имаше и трети човек. Джулиън дори не го беше забелязал, защото стоеше като хванат в капан от хипнотизиращия поглед на сър Невил и от явното весело настроение на дамата. Но изведнъж усети присъствието му зад себе си — едно наистина огромно тяло, което се извисяваше над него.
— Нали я чу какво ти каза, Невил — дълбокият глас накара Джулиън да настръхне до мозъка на костите си. — Остави момчето на мира. Не всички споделят твоите перверзни вкусове.
— Но откъде може да знае дали не му харесва, след като не е опитал? — Сър Невил не се обезкуражаваше лесно. — Какво ще кажеш да дойдеш с мен, момче? Ще живееш в прекрасна къща, ще носиш красиви копринени дрехи и ще ядеш каквото пожелаеш. Никога няма да ти се налага да работиш и ще спиш в меко пухено легло.
— Може би трябва да му обясниш, че няма да спи сам в него — продължи язвителният глас зад гърба на Джулиън.
Джулиън чувстваше как червенина залива лицето му. Докато беше в Арабия, беше чувал за някои от странните вкусове на мъжете. Въпреки предупреждението на Беси, той не беше разбрал, че и англичаните имат подобни склонности. Отдръпна се от нахалната бяла ръка и от алчният поглед, забравил за момент за чуждото присъствие зад гърба си. Блъсна се в нечие огромно тяло — много твърдо, мускулесто и топло, а дланите, които се спуснаха на раменете му, бяха корави и силни.
— Ако бях на твое място, момче — каза бавно гласът зад него, — щях да избягам оттук бързо като подплашен заек. Далеч от опасни вълци като сър Невил.
Джулиън се обърна, погледна нагоре, право в лицето на човека, който го държеше като в плен. И застина, като хипнотизиран, за миг. Не можеше да се помръдне.
Ако дамата беше красива, а другият джентълмен — изящен, този беше нещо съвсем различно от тях. Беше висок, може би не най-високият мъж, който Джулиън беше виждал, но все пак се нареждаше на трето-четвърто място. Беше без излишна тлъстина, слаб, почти изпит, но тялото му беше силно и като излято от стомана. Силата му се чувстваше и в дланите, които бяха положени на раменете на Джулиън. Косата му беше черна, дълга, не според тогавашната мода, а лицето — много различно от това на дамата: тясно, с присмехулно изражение, с цинична усмивка на тънките устни. Очите излъчваха хладна пресметливост и интелигентност. Необикновени. Сиви, като тези на жената, но с някакъв необикновен сребърен блясък. Джулиън имаше странното, обезпокоително чувство, че погледът му може да прониква до същината на хората, да разголва душите и мислите им. Желанието му да избяга стана дори още по-силно. Той имаше прекалено много тайни, които трябваше да укрие от този проницателен, всевиждащ непознат.
— Знаеш ли, Филип — каза жената с дрезгавия си глас, — мисля, че той е много по-очарован от теб, отколкото от Невил. Може би ти ще трябва да промениш вкусовете си.
Мъжът, който се казваше Филип, не й обърна никакво внимание. Настойчиво продължи да гледа надолу към Джулиън.
— Не мисля така — каза той със загадъчна усмивка.
Вратата към частния салон се отвори и сложи край на безизходното положение. В стаята се втурна, останала без дъх, втората сервитьорка.
— Помощта ти в кухнята е много необходима, Джулиън — важно каза тя. — Аз ще свърша работата тук.
— Но аз искам момчето да ни изчака да свършим с вечерята — провъзгласи сър Невил. Той избухваше лесно, а сега беше доста раздразнен от стечението на обстоятелствата.
— Остави го да върви, Невил — прошепна дамата. — Днес няма да развращаваш никого. Ще трябва да се задоволиш с мен.
— Въпреки че си много красива, Валери, ти не си моят тип — каза Невил и хвърли изпълнен с копнеж поглед на Джулиън.