— Не искам да ти го казвам — бавно каза Фелън, — но Джулиет никъде няма да ходи. Засега поне.
— Защо не? — разгневена попита тя. — Не можеш да ме държиш тук! Няма причина…
— Има много основателна причина. — Той успя да прекъсне възраженията й с непоносимата си физиономия. — А и аз вече те държа тук без особени проблеми. И ще продължа да го правя.
— Но идеята тя да ме придружава беше твоя — запротестира Валериън. Гласът и гневът му бяха много младежки.
— Промених решението си. Можеш да посетиш любимата си, Вал, но трябва да помниш поради каква причина се налага да обличаш рокли. Трябва да бъдеш по-предпазлив отпреди. Но Джулиет остава в Сатърс Хед.
Не се знае дали тя очакваше от Валериън да я защити, или не, но прие разочарованието, когато го видя само да свива широките си рамене и да й се усмихва горчиво. Той стана от канапето с женска грация, която винаги учудваше Джулиет и я караше да свива устни. В този момент тя не можеше да се усмихва.
— Няма смисъл да се спори с него, когато говори с този тон, Джулиет — каза Валериън. — По-добре не си хаби думите.
Той погледна брат си.
— Предполагам, че Ханигън е открил нещо интересно?
— Точно така.
— Относно младата дама, предполагам, а не нещо, което засяга нас? — добави той, като се спря на вратата и развя полите си.
— Дискретност, Вал — уморено го предупреди Фелън.
Валериън се усмихна.
— Никога няма да се науча да бъда дискретен. Не ми оставяйте обяд. Мисля, че ще успея да склоня мис Де Куинси да ме нахрани. Ако не с истинско угощение, то поне с плодовете на своята мъдрост.
— Дръж се прилично! — предупреди го Фелън.
— Ти също, големи братко.
Те бяха сами. Джулиет се изправи, но острият глас на Фелън я сряза.
— Седни!
— Аз не…
— Седни!
Джулиет седна. Тя го гледаше гневно през масата, наредена за чая. Чувстваше се като дете, но не като дете, което обичат и глезят.
— Ще ми налееш ли малко чай?
— Ти вече пи.
— С прекалено малко мляко и прекалено много вода. — Брат ми трябва още да се упражнява.
— Не е мотивиран да го прави.
— Вярно. Аз мисля, че ти се справяш с ролята си по-добре от него — лениво каза Фелън. — Ти поне влагаш и сърцето, и душата си в ролята. А той не иска да се преструва на жена и роклите го вбесяват. Докато ти, мисля, щеше да бъдеш щастлива, ако наистина можеше да се превърнеш в момче. Или поне ти си мислиш така.
— Ти си много наблюдателен — каза тя. — Без съмнение, родила съм се в неправилно избрано тяло.
Очите им се срещнаха и се гледаха дълго и напрегнато.
— Чудя се дали наистина си вярваш — нежно каза той. — Може да се изкуша да пробвам.
Тя не успя да скрие паниката, която я обзе.
— Такава е истината — каза тя.
— Може би. Въпреки това се чудя дали Марк-Дейвид Лемур ще се съгласи с теб.
Ушите й изведнъж забучаха. Оглушаваше ли? Не, чуваше единствено гласа на паниката. Тя се втренчи в него, но неговите очи бяха тъмни, безмилостни дупки, в които нямаше пощада и милост за нея. Тя се изправи на несигурните си нозе, преобърна масичката за чай и се уплаши от трясъка. А после избяга от стаята, от мъжа и от миналото, в което той беше надникнал със своите дяволски очи.
Избяга, ужасена, че той ще я настигне и ще я сграбчи. Ужасена, че може и да не го направи.
И ужасена преди всичко от истината, срещу която дори не можеше да се изправи.
Фелън я гледаше как излиза от стаята. Първото му, инстинктивно решение, беше да изтича след нея. Искрената й, сляпа паника го беше наранила дълбоко, накара го да се чувства виновен, а това се случваше за първи път в живота му. Той си беше играл с нея, защото искаше да види реакцията й. Жестоката награда, която получи, беше съвсем заслужена.
Искаше да отиде при нея и да я утеши. Да я прегърне, да притисне главата й към рамото си и да останат така.
Но това не беше всичко, което искаше да направи. Искаше да разкопчее малките бели копченца, които се спускаха по цялата дължина на меката батистена риза. Искаше да плъзне ръката си по нежния плат и да обхване с длани малките й, но прекрасни гърди. Искаше отново да се наслади на устните й, този път по-цялостно. Искаше да използва езика си, искаше да я принуди и тя да го целуне.
Искаше прекалено много неща, които тя не беше готова да му даде. Неща, които би могъл и сам да вземе. Неща, които Марк-Дейвид Лемур вече беше получил от нея.
Остави я да си отиде. Нямаше избор. Не можеше да я последва, без да я вземе. Не и в този момент, когато тялото му беше напрегнато от желание, а пулсът му беше ускорен. Желанието му беше силно — като на седемнайсетгодишен хлапак, за какъвто се представяше Джулиет Макгауън Лемур.