Имаше нужда от време. Тя също имаше нужда от време. Той се надяваше, че жестоката, безразлична съдба ще им даде нужното време. Дали щяха да се справят с миналото, той не знаеше, но се съмняваше.
Нещастието дебнеше зад всеки ъгъл. По-добре беше да се подготви за него.
Глава 9
Валериън беше започнал да забравя колко много мразеше този маскарад. Джулиет му беше дала така жадуваното развлечение и той се беше освободил от неприятните чувства и мисли. Беше му добре, докато абсурдният му копнеж по Софи де Куинси не беше станал непоносим и той наново надяна корсета и полите си. Този път откри, че те вече не му се струват забавни и смешни.
Възможностите за избор бяха очевидни. Можеше да остане в Сатърс Хед и да играе шах с Джулиет, наблюдаван от ревнивите, критични очи на Фелън. Това, само по себе си, беше доста забавно. Никога досега не беше предполагал, че студеният му, емоционално неангажиран брат ще се поддаде на ревността, но нямаше съмнение, че под присмехулното изражение на Фелън се крият силни чувства.
Можеше да отстъпи пред настояванията на Фелън и да избяга в Париж като презрян страхливец. И бягството от Йоркшир му беше достатъчно. Беше изпаднал в шок и беше объркан и от двете неща, които се бяха случили — и от смъртта на баща си, и от обвиненията на лейди Марджъри. Преди още да може да мисли трезво, Фелън, с помощта и вероятно по настояване на Ханигън, го беше довел в това кътче на южното крайбрежие, откъдето щяха да тръгнат за Франция.
Но той не искаше да замине. Имаше хиляди причини за нежеланието му, повечето от които можеше и да пренебрегне, но защо трябваше да го прави? Ако истината беше, както и двамата с Фелън предполагаха, че лейди Марджъри е убила съпруга си, Валериън не би искал тя да се узнае. Въпреки че по този начин името му щеше да остане неопетнено, а животът му щеше да бъде вън от опасност. Неговото присъствие в Ромни Хол, колкото и невинно да беше, щеше да се превърне в проклятие за лейди Марджъри. Предателството, което синът й Фелън беше извършил спрямо нея, беше най-лошото, което можеше да й се случи.
Не, той нямаше да обвини старата лейди. И заради самата нея, и заради брат си.
Но не можеше да послуша брат си и да избяга. Не още. Рано или късно, щеше да му се наложи да приеме факта, че никога вече няма да види Англия. Но само за няколко кратки мига — минути, часове, дни, той щеше да се наслади на прекрасното английско лято. И на едно прекрасно английско момиче.
И ако ръката на правосъдието го достигне, преди да е успял да избяга, нямаше да съжалява за тези мигове. Не би облякъл рокля и не би се показвал така пред целия град за никоя друга жена. Той беше мъж, който винаги се беше възхищавал от жените в тяхното блестящо разнообразие, изпитваше към тях нормално сексуално влечение, но също и уважение. Имаше толкова много жени и всяка от тях си имаше своя собствен чар. Той не беше и предполагал, че ще се увлече по едно толкова младо момиче, току-що излязло от училище. Че ще се впечатли дотолкова, че да пренебрегне собствената си безопасност, а и тази на брат си.
И защо трябваше да е така богата, така красива и така дяволски добре възпитана? Нима не можеше да се влюби и камериерка, в дъщеря на воденичар или в кръчмарска слугиня? Защо ли му трябваше да стига до напредналата възраст двайсет и пет години само за да се влюби безнадеждно в младо невинно момиче?
Не беше успял да намери у себе си достатъчно разум и да се откаже от нея. Не беше се вслушал в предупрежденията на брат си, в предложенията на Ханигън, нито в своята собствена по-добра преценка. Слушаше само сърцето си. А сърцето му копнееше по интелектуалката.
Срамен беше фактът, че Фелън е така хлътнал по Джулиет. Ако Джулиет беше до него, облечена в момчешките си дрехи, Валериън може би щеше да успее по-добре да контролира нещата. Едва ли щеше да се опита да се люби със Софи, докато тъмните, мъдри очи на Джулиет го наблюдават.
Но го накараха да тръгне сам и каквото и да се случеше, щеше да тежи на съвестта на Фелън. Разбира се, той нямаше да направи нищо, с което да застраши безопасността си, а и тази на брат си. Но можеше да си позволи един лек флирт, толкова умел, че мис Софи де Куинси никога да не се досети, че разговаря с майстора на флиртовете.
Само за това можеше да се моли, само на това можеше да се надява в тяхната обречена връзка. И той щеше да се наслади на всяка секунда от разговора им.
Хемптън Реджис беше малко крайбрежно градче. Не беше нито красиво, нито прекалено неугледно. „Птицата и перата“ беше единственият хан в него. Имаше още няколко магазина, сладкарница и библиотека, в която Валериън се отби най-напред. От френските романи беше научил за жените повече, отколкото през целия си живот, през който беше наблюдавал жените внимателно. Смяташе, че в това отношение е възприемчив ученик, жаден да научи повече. Освен това, любовните сцени в тях бяха толкова деликатно описани, че се покриваха с представата му за физическо удоволствие. Поне той и Софи четяха едни и същи пасажи, след като не можеха да извършат описаните в тях действия.