Този път късметът беше с него. Мис Де Куинси си беше вкъщи. Гласът й долиташе от някоя от задните стаи, а също и нежният й смях. По тялото му пропълзяха тръпките на желанието — мъчение, което беше добре дошло. Те поне му напомняха, че все още е мъж.
Той мина през библиотеката, за да намери този глас, но се спираше, за да отговори на многобройните поздрави. Пофлиртува малко с генерал Монтегю, позволи на сър Хилъри Бекуит да целуне огромната му, облечена в ръкавица ръка. Когато влезе в задната стая, придаде на лицето си подходящата апатична физиономия. Добре, че умееше да се владее, защото му бяха необходими неимоверни усилия, за да задържи това изражение. Желанието му беше да смръщи гневно вежди и да изкрещи.
Мис Софи де Куинси не беше сама. До нея седеше и държеше ръката й един, за бога, истински Адонис. Не безполезно и надуто конте като сър Невил, а истински враг. „Истински съперник“ — нещастно отбеляза Валериън. Косата му беше щедро намазана с помада, беше облечен небрежно, но елегантно, шалчето му беше внимателно завързано, панталоните му бяха кожени и прилягаха точно по мускулестите му крака, а жакетът му беше толкова добре ушит, че отдалече се виждаше, че шивачът му е добър. Той беше великият Уестън, а не някой незначителен човек. Мъжът, облечен в тези безупречни дрехи, беше пример за подражание. Зъбите му също бяха безупречни, профилът му беше ясно изразен, раменете — широки, а коремът — без никакви тлъстини. Валериън се спря до вратата. Държеше полите си със силната си ръка и се взираше в двамата.
Мъжът, който без съмнение сипеше комплименти в благосклонните уши на Софи, първи вдигна поглед. Изпълненият му с възхищение поглед накара Валериън да побеснее. Беше хванат натясно. А после Софи се обърна и ярките й сини очи блеснаха от радост. Нейната радост премахна лошото настроение на Валериън и той прекоси стаята със съвсем не дамски, а с широки крачки, за да поеме протегнатите ръце.
Но ръкостискането не беше достатъчно за мис Софи де Куинси. Тя се хвърли в ръцете му и здраво го прегърна. Нададе вик, в който се примесваха огромна радост и скрита болка.
— Толкова много ми липсваше! — прошепна му тя развълнувано.
Той не можа да устои. Погали я по гърба, но внимателно. Не позволи на ръката си да се задържи на талията й, нито пък на някое друго място. Пошепна в ухото й успокоителни думи и въобще, направи всичко, което бе необходимо. Когато най-накрая тя го пусна, очите й бяха влажни и бляскави.
— Добре ли си? — попита тя, като изпитателно се вгледа в лицето му. — Толкова много се тревожех през цялото време. Ти въобще не се появяваше в града и…
— Леко неразположение — каза той, като грациозно махна с ръка, следвайки инструкциите на Джулиет. Беше убеден, че ръкомахането му е по-женствено дори от нейното. — Вече съм съвсем добре.
— О, не! — задъхано възкликна Софи. — Не ми казвай. Ти не си… не е… искам да кажа…
Той беше в пълно неведение какво се опитва да му каже тя. Присъствието на контето до нея не му помагаше да си изясни въпроса. Но поне прояви достатъчно усет към ситуацията и каза:
— Мисля, че в момента съм излишен. Вече трябва да си тръгвам, но ще очаквам официално представяне по-късно. Ваш слуга, мис Де Куинси.
С учтив поклон и един последен, отвратително изпълнен с копнеж поглед към Софи той ги остави сами.
— Кое беше това конте? — разгневено запита Валериън.
Софи се засмя гърлено.
— О, не трябва да го наричаш така. Капитан Мелбърн е най-преследваният мъж в града. Чест за мен е да бъда предмет на неговото внимание. Или поне така твърдят приятелите ми.
— Надут самохвалко — каза Валериън, като потисна желанието си да изрече някакви по-груби думи, които въобще не биха подхождали на една дама. — Изглежда доста високомерен.
— Наистина е. Но когато човек е неимоверно богат, от добър род, а и герой при това, той сигурно има причини да бъде високомерен и самонадеян.
— Но тъй като аз не съм никое от тези неща, мога да си остана съвсем кротка и смирена.
Софи се засмя, а през него премина и го разтърси силно сексуално желание. А после изражението на лицето й се промени и тя каза.