— Но ти все още не си ми казала! Може би не трябва да питам, но чувствам… Е, между нас има известна близост и известна липса на задръжки и…
— Ти можеш да споделиш всичко с мен и да ме питаш каквото и да е — каза Валериън и взе крехката й длан в своята с надеждата, че тя няма да забележи несъответствието между дланите им.
— Загуби ли бебето?
— Какво?
Той не успя да скрие объркването си.
— Знаех си, че нищо не трябваше да споменавам! — нещастно каза Софи. — Но твоят съпруг спомена за бременността на Маубрей, а ти знаеш как новините бързо се разпространяват. Ти, разбира се, не си споделила нищо по този въпрос с мене и аз разбирам твоята деликатност, но когато дни наред ти никъде не се виждаше, аз толкова се разтревожих…
— Аз не съм бременна — каза Валериън категорично, като вътрешно кипеше от недоволство.
— О, толкова съжалявам — каза Софи и още веднъж обви ръцете му около себе си.
Това си беше истинско мъчение. Но в същото време той се чувстваше като в рая. Гърдите й се допираха до гръдния му кош, златнорусата й, мека коса гъделичкаше носа му, тя миришеше на лавандула, люляк и коприна и той си помисли, че ако не я целуне, ще умре.
Но тя плачеше! Горещите й сълзи пареха врата му, крехкото й тяло се тресеше от риданията, а той се чувстваше по-виновен и зъл и от разбойника, който беше забил ножа в бащиното му сърце.
Бяха му необходими много усилия, за да я накара да се отдръпне.
— Няма нужда да плачеш, Софи — каза той с дрезгав глас.
— Но бебето! — прошепна тя. — Ти си загубила бебето.
Дявол да го вземе, този негов брат с всичките му прибързани приказки, помисли си Валериън.
— Позволи ми да те уверя, мила Софи, че никога не съм била бременна. Това беше грешка. Уви — добави той, за да подсили ефекта, с подходящо тъжен глас. — Оказа се, че никога няма да мога да имам деца.
Тя беше готова пак да започне да ридае, а Валериън се зачуди как да отвлече вниманието от темата. Докато мисълта за Софи, плачеща за неговото бъдеще, му носеше известна наслада, то мисълта за Софи, ридаеща за несъществуващо, никак не беше очарователна.
— Хайде да говорим за по-весели неща — решително каза той и я хвана под ръка. — Разкажи ми за своя ухажор. Ще се ожениш ли за него? — А наум добави: „Ще се наложи ли да го убия?“
— Той иска да се оженим.
Валериън преглътна стенанието си.
— Предложи ли ти вече брак?
— О, не официално. Но направи няколко намека, които да ме подготвят за честта. И мама говори с мен по въпроса.
Тя сбърчи нослето си.
— Така ли? И какво ти каза?
— О, обясни какъв е дългът ми и ми каза, че капитан Мелбърн е също толкова подходящ кандидат, колкото и всеки друг. Той поне бил красив и не би имал кой знае какви претенции.
— Значи, ти не искаш прекалено придирчив съпруг? — невинно попита Валериън.
— А нима някоя жена иска такъв съпруг? Бракът е обществена институция, все пак, и не прилича на браковете, които са описани в книгите и пиесите. Човек се жени заради сигурността и социалното положение.
— И заради децата — добави той.
— О, Валери! — каза тя, готова пак да се разплаче.
— Успокой се, скъпа. — Той я помилва по главата. — Мисля, че с подходящия партньор бракът е нещо повече от сигурност и удобство.
— Какво? — попита тя и го погледна изненадана.
— Страст? — предположи той.
Тя обмисли думите му.
— За мъжа, може би. Но жените не изпитват страст. Любов, може би, ако си късметлия и обстоятелствата се стекат благоприятно. Но не и страст.
— По своя собствен богат опит ли съдиш? — меко я запита Валериън.
Тя се спря на вратата и несигурно го погледна. Наблизо нямаше никой, който можеше да чуе, а това беше истинско щастие.
— Ти обеща, че ще ми разкажеш какво всъщност се случва между мъжа и жената — каза тя. — Имаш ли намерение да изпълниш обещанието си?
Валериън затвори очи за миг. Беше дал прибързано обещание. Вероятно го беше подтикнал самият дявол и желанието поне да й каже за любовта си. Ако спазеше даденото обещание, той щеше да бъде този, който ще страда.
— Не мислиш ли, че това може да направи и капитан Мелбърн? — предложи той. А наум си помисли: „Първо ще му откъсна топките.“
Софи неуверено сбърчи нослето си.
— Не мисля, че ще бъде добре да говоря с него по тези въпроси. Някак си, идеята да имам потомство от капитана е… много смешна. Не мога да си представя как ще изглежда без прекрасните си ботуши.
— Той вероятно няма да ги събуе — измърмори Валериън.
Софи го погледна изненадано.
— Няма да ги събуе ли? Но как…? Но защо…?