— Предполагам, че ще постъпиш така, както ти решиш.
— И така, кажи ми, скъпа Валери — каза Софи с ведра усмивка, като седна на една огромна скала, без да я е грижа за светлата муселинова рокля, — щом капитан Мелбърн не става, за кого да се омъжа?
Той я погледна. Той нямаше толкова много рокли и трябваше да внимава да не ги изцапа. Трудно беше да се ушият рокли за неговата фигура. Той беше висок метър и осемдесет и доста едричък. А Фелън винаги го кореше, силно и продължително, ако повреди някой от тоалетите си.
Дяволите да го вземат Фелън! Той седна до Софи на огромната скала. Бяха на самия бряг и шумът от града долиташе съвсем далечен и приглушен. Хората може и да ги забележеха, но никой нямаше да чуе какво й казва. Можеше да си позволи толкова неприличности, за колкото събереше смелост. А той беше в особено настроение и много смел.
— Не съм казала, че не бива да се омъжиш за капитан Мелбърн — каза той сериозно и разумно.
— Ти мислиш, че трябва да чакам някого, към когото ще изпитвам страст.
— Така ли съм казала?
— Не с толкова много думи. Но аз мисля, че имам честта да те познавам много добре, макар че сме заедно от сравнително малко време. Ти мислиш, че ще бъде скучно, ако се омъжа без любов. Ти мислиш, че идиличният живот, който описах, ще бъде истинско мъчение.
— Въобще не мисля така — каза той. — Има моменти, в които много бих искал да живея във ферма до някое езеро, да имам овце, говеда и всякакви култури, но да нямам съпруг, който през цялото време да ми намира работа. Въпреки че предпочитам Йоркшир пред Лейк Дистрикт.
— Аз също харесвам Йоркшир — възкликна Софи. — Знаех си, че двете много си подхождаме.
— За нещастие, аз вече съм омъжена — горчиво каза той.
Тя се засмя. Смехът й беше великолепен и топъл и беше истинско мъчение за него.
— Вярно — каза тя, — а и ти не можеш да ми дадеш деца. — Тя се изчерви леко при това шокиращо твърдение. В този момент той не можеше да реши кое е по-силно — неговата гордост или неговата страст. Искаше да прати предпазливостта и здравия разум по дяволите, да я отведе в някое забутано кътче и да й покаже колко способен е всъщност да й даде деца. Да й даде онова, за което той самият отдавна мечтаеше.
Чувството за самосъхранение не можеше да го спре. Но го възпря усмивката й и доверието, което светеше в сините й очи. Независимо от това колко я обичаше и колко мразеше този маскарад, той не можеше да я накара да плати за всичко. Неговата майка беше платила същата цена преди двайсет и пет години. Той не можеше да постъпи така с невинно младо момиче, в което е имал глупостта да се влюби. Трябваше да се задоволи със съмнителното удовлетворение да стисне зъби.
— Трябва да те предупредя, мила Софи, че ако избереш живота, подчинен на страстта, дните ти понякога ще бъдат извънредно напрегнати, а друг път — дори нещастни. Може би ще бъдеш по-щастлива със своя капитан.
— Може би — със съмнение в гласа каза тя. — Докато те нямаше, бях почти убедена, че е така.
Той я погледна.
— А сега?
— А сега не съм толкова сигурна. Кажи ми, ти изпитваш ли страстни чувства към мистър Рамзи?
Думите й го накараха да избухне в гръмогласен смях.
— Не — кратко отговори той.
— Тогава защо аз трябва да очаквам нещо повече?
— Защото заслужаваш повече.
— Какво точно заслужавам?
Искаше да й каже. Дори нещо повече, искаше да й покаже. Облечените му в ръкавици ръце се впиха в скалата. Успя да се усмихне спокойно.
— Заслужаваш да бъдеш щастлива — каза той.
— Имам намерение да бъда — каза тя и ритна полите на роклята си.
Под муселина се показа глезенът й — нежен, добре оформен и непоносимо еротичен. Ако някога му се отдадеше възможност да я люби, щеше да започне от глезените й. А после бавно да се придвижи нагоре — бавно, съзнателно бавно. И когато най-после стигне до горния край на бедрата й…
Той стана от скалата много бързо. В движенията му нямаше никаква грация, дори леко се препъна.
— Хайде да се поразходим — каза той с дрезгав глас, който беше малко по-дълбок от обикновено.
— Добре ли си? — запита го тя и се плъзна долу след него.
Той нямаше друг избор, трябваше да протегне ръце и да я хване, да я задържи за малко, само за миг, но миг, който беше истинско мъчение за него.
— Чувствам се прекрасно — процеди той през стиснатите си зъби. — Изведнъж почувствах копнеж по морето.
— Ще се поразходим — каза тя — и ти ще ми кажеш какво да правя с капитан Мелбърн.
— Моля? — „Става все по-лошо и по-лошо“ — горчиво си помисли Валериън.
— Ти си светска жена. Разбираш много повече от останалите хора. Ако съпругът ми обича повече кучетата си и лова, отколкото мен, какво трябва да направя, за да променя нещата?