— Ако съпругът обича повече кучетата си и лова, отколкото теб, от тази работа нищо няма да излезе, тя е обречена. — Валериън беше категоричен. — А и, първо на първо, не трябва да се омъжваш за него.
Но тя не се отказваше лесно.
— Може би трябва да се обличам в прекрасни дрехи — започна да разсъждава тя — или пък въобще нищо да не обличам. Да нося само перлите, които майка ми ми даде, когато станах пълнолетна. Те наистина са прекалено едри за мен, но са принадлежели на прабаба ми и са страшно хубави. Виждала ли си ги?
— Да — каза той.
Беше видял проклетите перли, да. Те бяха с големината на нокътя на палеца му и изглеждаха прекалено големи за нейното нежно вратле. Те дори не подхождаха на муселинената й рокля и на скромното й шалче. Щеше да бъде по-красива, ако не носеше никакви украшения. Млечнобялата й кожа беше единственото украшение, което му харесваше. Той се препъна, изруга и се изправи.
— Като че ли вече си взела решение — със студен глас каза той.
— Взела съм — спокойно и ведро отговори тя. — Няма да се омъжа за него.
Заля го облекчение.
— Защо не? Мислех, че искаш да живееш в Лейк Дистрикт с един толерантен съпруг.
— Искам да живея с някой, който ще ме обича повече от кучетата си. Не знам как да се състезавам с някой мокър шпаньол — каза тя, като се усмихна леко. — Мисля, че по-добре ще направя, ако почакам да се запозная с брат ти.
— Ще го убия — промърмори Валериън.
— Не искаш да се оженя за твоя близнак? — озадачена, попита тя.
За миг Валериън изпадна в недоумение за какво всъщност говори тя. А после се сети.
— О, моят близнак, Валериън? Но ти дори не си го срещала. Двамата може и да не се харесате.
— Той на тебе ли прилича?
— Почти еднакви сме, само дето той е мъж — напълно искрено каза Валериън.
— А по характер приличате ли си?
— Той лъже — твърдо каза Валериън.
Лицето на Софи помръкна.
— Наистина ли?
— Наистина — каза Валериън.
— Тогава, предполагам, че и за него няма да се омъжа. Не искам да бъда лъгана. Това е единственото нещо, което не бих простила.
„Чудесно!“ — мрачно си помисли Валериън. Дори и да се беше надявал на някакво чудо и на щастлив завършек, вече нямаше и тази утеха — надеждата.
— Мисля, че хората ще ме сметнат за чудачка — спокойно каза Софи. — Ако не мога да открия подходящия човек, за когото да се омъжа, аз въобще няма да сключа брак.
— Ами какво ще стане с дузината деца?
— О, ще ги имам при всички случаи — каза тя с дяволита усмивка. — И всички ще бъдат от различни бащи. Мама ми каза, че жените са робини на мъжете, а за това няма основателна причина. Аз мога да бъда и искам да бъда по-различна.
— Не, не можеш да бъдеш толкова различна, колкото си мислиш — каза Валериън. — Мисля, че майка ти иска да се омъжиш за капитан Мелбърн.
— Може би тя чувства, че ще успея да се справя с него. И че той няма да се меси в моите удоволствия.
— Тук е права. Повечето жени търсят съпрузи, които няма да пречат на малките им прищевки. Но такова бъдеще винаги ми е изглеждало лишено от топлина.
— Но аз мислех, че ти и мистър Рамзи водите независим живот — каза Софи, а красивите й вежди бяха смръщени. Тя беше много объркана.
— Да, така е. За голямо съжаление — неискрено добави той. — Мисля, че трябва да търсиш истинската любов, онази, за която си чела в романите. Тогава сърцето ти ще бие силно, пулсът ти ще бъде учестен, стомахът ти ще се свива, а ти цялата ще трептиш.
— Звучи ми така, сякаш ще бъда болна от грип — каза Софи присмехулно. — Много неприятно.
— Но си заслужава, дете мое. Определено си заслужава — каза той с въздишка.
— Била ли си някога влюбена, Вал? И не ме залъгвай с някоя история за мистър Рамзи, защото няма да ти повярвам. Ако въобще съществуват бракове, сключени за удобство, твоят трябва да е такъв. Обичала ли си някога някого истински?
— Да — каза той и я погледна.
— И краят е бил нещастен?
Гласът й беше нежен и изпълнен със съчувствие.
— Да. Краят беше предопределен. От самото начало знаех, че любовта ми е безнадеждна.
— Защо? Любовта не бива да бъде безнадеждна! — каза тя с увлечение и жар, присъщи на нейните осемнайсет години.
— Той беше копеле. Беше от низко потекло, криеше се от правосъдието, беше без пукната пара и нямаше никакво бъдеще — каза той. Гледаше я внимателно и дебнеше да види каква ще бъде реакцията й.
— И той не те помоли да го последваш?
— Не. Беше му останала поне малко чест. Не ме помоли. А и аз не му го предложих.
— Тогава не си го обичала истински — каза тя твърдо.