— Ти не знаеш нищо по въпроса — каза той с приглушен глас.
Тя взе огромните му длани в своите и здраво ги стисна, а изражението на лицето й беше гневно.
— Вие не сте се обичали истински — каза тя отново, — защото, ако се обичахте, щяхте да преодолеете пречките. Любовта може да победи всичко. Аз искрено вярвам в това.
Той погледна надолу към нея, към нежните, решителни устни, към ясните сини очи, към облака златноруса коса.
— И аз бих искала да вярвам в същото — каза той. — Бих искала да можеш да ме убедиш в това.
Но той беше по-възрастен и по-мъдър. И знаеше, че за тях нямаше да има хепиенд.
Глава 10
В Сатърс Хед беше спокойно и тихо, когато Джулиет се измъкна от къщата. Беше малко преди зазоряване, най-студената част от денонощието, и наоколо нямаше жива душа. Птичките весело чуруликаха, след като през цялата нощ бяха мълчали. Приливът прииждаше. Джулиет чуваше как вълните се разбиват в пясъка. Утринната мъгла се вплете в косите й и ги превърна в рошави вълни.
Тя бягаше. Вчера беше подложена на мъчение, макар да не разбираше защо. Знаеше само, че самотата й ще трае дълго. Колкото по-скоро избягаше, в толкова по-голяма безопасност щеше да бъде.
Фелън Ромни не я потърси, след като тя избяга от него. Името на Марк-Дейвид Лемур се оказа достатъчно, за да я накара да загуби и ума, и дума. Той не си бе направил труда да я последва, защото очевидно мислеше, че я е уплашил.
Точно обратното. От самото начало й беше ясно, че ще трябва да избяга. Обстоятелството, че той беше узнал истината за нея, само правеше бягството още по-наложително. Доколкото можеше да съди, той щеше да я върне на съпруга и да прибере в джоба си обявената за награда тлъста сума.
Според нея той вече беше получил наградата си. Сигурно украсените с диаманти обеци го бяха отвели до нейния съпруг. И, без съмнение, сега пък Ромни щеше да доведе съпруга й при нея.
По-скоро би умряла. По-скоро би се хвърлила в морето, отколкото да се върне при този мъж. И би го направила наистина, ако няма никакъв друг избор.
Всички в Сатърс Хед все още спяха. Валериън се беше върнал доста късно през нощта, а изражението на обикновено засмяното му лице беше мрачно. Той беше взел в стаята си бутилка вино и, според Дулси, не беше се появявал повече из къщата.
Фелън беше вечерял сам, Ханигън беше единственият свидетел на вечерята му. Джулиет се беше нахранила в кухнята, доволна да бъде в компанията на Дулси и да слуша неспирното й бърборене. А през цялото време мозъкът й трескаво мислеше. Беше обзета от тревога. Когато вечерта напредна, а Ромни не я беше потърсил, нито пък беше изпратил да я повикат, тя си каза, че би трябвало да изпитва облекчение. Но вместо това, паниката й се беше увеличила и беше станала непоносима.
Нямаше намерение да си ляга да спи. Не се осмеляваше да заспи, защото знаеше, че решетките на прозореца и заключената врата не могат да попречат на Ромни да влезе. Дори не направи опит. Нощта беше топла и тя се задушаваше в стаята. Искаше й се да диша свежия, изпълнен с мирис на море, въздух. Лежеше на леглото в тъмнината и чакаше сънят да дойде, но той не идваше. После започна да очаква утринната дрезгавина, за да стане и да избяга. Страхуваше се, че някой може да й попречи, очакваше го. И не знаеше какво иска да дойде по-напред — сънят или светлината.
Сънят дойде първи и въпреки опасенията й, победи умореното й тяло. А след това дойдоха сънищата.
Стаята беше осветена от свещи и населена със сенки. Лемур обикновено идваше при нея в мрака, защото искаше да скрие перверзните си желания, но тази нощ беше по-различно. Тя лежеше в леглото и го гледаше. Знаеше, че няма къде да избяга. Когато се опита да му се изплъзне, той я нарани дори по-лошо. Тя знаеше, че е най-добре да лежи неподвижно и да се подчинява.
Гледаше го как прекосява стаята. Той настояваше да държи очите си отворени, за да вижда омразата в тях.
Беше красив мъж. Беше в разцвета на силите си и нямаше нито грам мазнина около талията си. В кафявата му коса нямаше нито един бял косъм, поведението му беше мило и безупречно. Но той беше чудовище. Тя знаеше какво ще я кара да прави. При тази мисъл се задуши и омразата в погледа й стана още по-силна. Тя също така знаеше, че, за съжаление, нейната омраза го възбужда.
— Обърни се — каза той тихо и нежно.
Нямаше избор. Той отново щеше да се опита да я обладае и отново щеше да се провали. И след това щеше да я нарани. Беше се случвало толкова много пъти, че тя вече беше престанала да ги брои.
Лежеше по корем на леглото и здраво стискаше юмруци. Беше заровила лице във възглавницата, за да задушава виковете и риданията си, и чакаше докосването на малките му, но жестоки длани.