Първото леко, като погалване с перце, докосване беше истинска ласка, беше откровение. Пръстите се спуснаха нежно по дължината на гръбнака й, следвайки извивките на тялото й през тънката памучна нощница. Тя се стегна в очакване на атаката, в очакване той да разкъса дрехите й, да се покачи върху нея и да се опита да влезе в тялото й, което винаги му отказваше достъпа до него.
Но нищо не се случи. Ръцете му продължаваха да я галят бавно, търпеливо, нежно. Качиха се нагоре по гръбнака й и повдигнаха главата й.
А после устните му докоснаха тила й и трепет премина през тялото й. Никога преди не я беше целувал. Докосването на хладните му влажни устни до тила й беше още едно откровение, но тя не искаше да признае това. Мразеше го. Не искаше да се научи да харесва нещата, които той правеше с нея. Не искаше болката да бъде съпътствана от удоволствие.
Но нямаше нито избор, нито възможност да промени нещата. Тази вечер нямаше да има болка, нямаше да има унижение. Дори така, както лежеше на леглото с глава, заровена във възглавницата, тя не можеше да се бори с усещанията, които неговите сръчни и опитни пръсти предизвикваха по тялото й. Те се промъкнаха под нощницата й и докоснаха кожата й. Като че ли и ръцете му бяха различни, бяха по-големи, по-силни и по-загрубели. Тя пак се стегна в очакване той да се качи отгоре й и да я нарани, но той не го направи. Продължаваше да я гали, да я милва. И да я възбужда.
А после ръцете му станаха по-настойчиви. Обгърнаха раменете й и я накараха да се обърне. Тя продължаваше да държи очите си затворени, за да не вижда триумфа, изписан на тясното му, бледо лице.
Той докосна клепачите й с устни и тя изпита неземно блаженство. Той целуна и двете й очи, а клепачите й запърхаха безпомощни. Той целуна слепоочията й, скулите, ушите й. А после, за първи път, я целуна по устните.
Отначало целувката беше лека, той просто докосна с устните си нейните, които бяха здраво стиснати. Ласката беше толкова нежна, че я накара да се отпусне. След това дойде и първото докосване с език, на което тя трябваше да устои, знаеше го и беше твърдо решена да успее. Но не успя.
Езикът и устните му бяха нежни, но настоятелни. Тя отвори своята уста и му позволи да я целуне, позволи на езика му да докосне нейния. Отметна косите от лицето й и нежно я помилва, за да я успокои.
Никога преди не я беше целувал, а се оказа, че тя познава вкуса на устата му. В слабо осветената от свещта стая тя отвори очите си и видя, че мъжът, който лежи над нея, има тъмна коса и сребристосиви очи. И присмехулна усмивка.
— Ти знаеше, че съм аз — прошепна той.
И тя не можеше да го отрече. Не можеше да отрече и факта, че тялото й охотно отговаряше на ласките му. Вдигна ръцете си и ги плъзна по гърба му. После обгърна врата му и го придърпа към себе си. Искаше да чувства тялото му върху своето. Така и стана — неговото тяло покри нейното толкова плътно, колкото тялото на Марк-Дейвид Лемур никога не би могло.
Той лежеше като в люлка между бедрата й, върху вдигнатата и измачкана нощница. Тя се намести под него, неспокойна, копнееща по нещо. И когато той я докосна, тя извика леко, докато бавно я завладяваха горещина и някакви непознати тръпки.
Нейният вик я събуди. Беше изненадана, почти изпаднала в шок. Беше сама в мрака, лежеше на леглото, а кожата й беше покрита с пот. До прозореца нямаше никой, вратата все още беше заключена. Било е сън. Сластен, предателски сън.
Тя бързо се облече, а ръцете й трепереха. Дори сънищата й я бяха предали. Трябваше да избяга по-бързо и по-далече.
Нямаше за какво да съжалява, казваше си тя, докато слизаше по пътеката надолу към морето. Новите й дрехи бяха завити в лекото одеяло. Съжаляваше, че не успя да се сбогува с Дулси и Ханигън. Дулси беше като всички жени, които се отнасяха майчински с нея. Искаше да я нахрани добре и да я закриля и Джулиет й беше благодарна. А в Ханигън имаше нещо, което я караше да му вярва и да му се доверява. Тя разбираше неговата главна грижа — братята Ромни и опазването на техните тайни. Но нещо й подсказваше, че той би се погрижил и за нея, а тя така копнееше за ръце, в които да остави грижите си.
Не беше успяла да се види и с Валериън. Той я караше да се смее, беше за нея онзи брат, който винаги й е липсвал, а и сестра, помисли си тя с горчива усмивка. Тя никога нямаше да узнае какво го е накарало да предприеме този маскарад, доста по-труден за изпълнение от нейния. Можеше обаче да му пожелае успех, по-голям от нейния.
Фелън нямаше да й липсва. Нито за миг. Едва ли щеше да съжалява за това, че неговите сребристосиви очи няма повече да шарят по тялото й, да я наблюдават, да я преценяват, да проникват под външността и защитата й и да виждат това, което тя иска да скрие от всички. Нямаше да съжалява и за допира на ръцете му. Нито пък за допира на устните му.